е бил уплашен, така че напълно е възможно. А ако се окаже, че момчето
Но за Алън, които познаваше този град къде-къде по-добре от Хенри, тази мисъл бе направо налудничава.
— Може би именно момчето е свършило цялата работа. И
— В свят, в който живеят хора като Майкъл Джексън и оня задник Аксел Роуз, всичко е възможно — отвърна Хенри. — Но някак си по бих приел версията „хулиганство“, ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно, не мислиш ли?
— Прав си — съгласи се Алън.
— Всъщност какво сме седнали да гадаем, нали ще намериш момчето?
— Сто на сто. Но предпочитам да изчакам, докато свършат часовете в училище. Ако нямаш нищо против.
— Разбира се. Както сам каза, няма да ни е от полза да го плашим.
— Какво против да имам? Жертвите никъде няма да избягат. Репортерите вече се навъртат наоколо, но не ме е грижа. Пъдя ги като мухи.
Алън погледна през прозореца точно навреме, за да види един микробус на WMTW-TV, който бавно премина по улицата и тръгна към главния вход на съда.
— И при мен ги има — каза той.
— Ще ми звъннеш ли до пет?
— И по-рано. Благодаря ти, Хенри.
— Няма за какво — отвърна той и затвори слушалката.
Първата мисъл на шерифа бе да намери Норис Риджуик и да му разкаже цялата история — ако не друго, поне ставаше за слушател. Но после се сети, че сигурно се е закотвил насред езерото, с новата си въдица в ръце.
Направи няколко фигурки на стената и стана от бюрото си. Чувстваше се неспокоен, странно напрегнат. Нямаше да е зле да се разходи до мястото, където бяха станали убийствата. Може би, като минеше по къщите, щеше да се сети за още семейства с деца на тази възраст. Пък и кой знае дали онова, което Хенри каза за децата, не се отнася и за полякините на средна възраст — нищо чудно паметта на Джил Мизлабурски да се опресни, когато пред нея застане познат човек.
Понечи да вземе фуражката си от закачалката, но после се отказа.
„По-добре да не изглеждам толкова официален — помисли си той. — Даже ще отида с моята кола.“
После излезе от кабинета си и изумя. Джон Лапоант бе превърнал бюрото си и пространството около него в бедствен район. Навсякъде бяха пръснати книжа, чекмеджетата стояха струпани едно върху друго и всеки момент щяха да паднат. А самият Джон, който иначе беше най-спокойният от всичките му подчинени, сега бе почервенял от яд и псуваше без задръжки.
— Ще ти мия устата с белина, Джони — закани му се закачливо Алън.
Той подскочи стреснат и отвърна с характерната срамежлива и малко отнесена усмивка:
— Извинявай, Алън, просто…
Но шерифът вече летеше напред. Прекоси стаята с оная, шеметна бързина, която бе изумила Поли в петък сутрин, и се спусна към Джон. Лапоант в първия момент зяпнал изумление, а после с периферното си зрение видя, че кулата от чекмеджета е на път да се срине на пода.
Алън беше достатъчно бърз, за да предотврати голямото зло, но не успя да хване най-горното чекмедже, което се стовари върху крака му, разхвърляйки наоколо хартийки кламери и телчета за телбод.
— Боже Господи! Справи се страхотно, Алън! — възкликна Джон.
— Благодаря ти, Джон, но по-добре зарежи „четките“ и махни проклетото чекмедже от крака ми — отвърна той с пресилена усмивка, опитвайки се да закрепи нестабилната кула.
— О, Боже! Да! Вярно!
Джон се втурна на помощ, но в бързината бутна Алън, наруши крехкото равновесие и останалите две чекмеджета също се сринаха върху краката му.
—
— Божичко, толкова съжалявам!
— Какво си наслагал вътре? Камъни ли? — викна ядосано шерифът, подскачайки от крак на крак.
— Отдавна не съм ги чистил — отвърна виновно той и започна безразборно да прибира листчета и канцеларски материали обратно в чекмеджетата.
Тривиално красивото му лице пламна от неудобство. Лазеше на колене и усърдно събираше кламери и телчета изпод бюрата. На едно от завъртанията кракът му закачи купчината формуляри и документи, натрупани до бюрото му, и те се разпиляха по пода. Канцеларията вече приличаше на Филипините след ураган.
— Аууу! — възкликна Джон.
— Ау!? — повтори изнервено Алън, опитвайки се да масажира крака си през твърдата полицейска обувка. — Добре го каза, Джон. „Ау“ идеално пасва на ситуацията. Ако това не е „ау“ — здраве му кажи.
— Съжалявам — смутолеви той и направо се шмугна под бюрото да оправя бъркотията.
Докато се мъчеше с две ръце да замете към себе си кламерите по йода, краката му се мяткаха напред- назад и още повече разпиляваха книжата зад гърба му. Алън се чудеше да се смее ли или да плаче.
— Джон! Излез веднага оттам! — викна му накрая, опитвайки се да сдържи смеха си.
Лапоант подскочи, удари главата си в бюрото и поредният куп книжа се стовари на пода. Част от документите се разхвърчаха из стаята като пеперуди.
„Ще подрежда цял ден. Може би дори цяла седмица“ — помисли си шефът му и прихна да се смее.
Анди Клатърбък, който стоеше на централата, дотърча да види какво става.
— Шерифе? Всичко наред ли е?
— Да — отвърна той, хвърли поглед наоколо и отново се разсмя. — Просто Джон прилага творчество в деловодството.
Джон изпълзя изпод бюрото и се изправи. Имаше вид на човек, който жадува някой да го накара да застане мирно и да направи четиридесет лицеви опори. Доскоро безупречната му униформа сега бе покрита с прах и въпреки доброто си настроение, Алън не пропусна да отбележи, че Еди Уорбъртън отдавна не е чистил под бюрата. После отново се засмя. Просто не можеше да се сдържи. Клат гледаше учудено ту единия, ту другия и недоумяваше.
— Добре — каза най-после шерифът. — Какво всъщност търсиш, Джон? Свещения Граал? Изчезналия Кивот? Какво?
— Портфейла си — отвърна той, четкайки безуспешно Униформата си. — Не мога да си намеря проклетия портфейл!
— Провери ли в колата?
— И в двете — каза Джон и хвърли отвратен поглед наоколо. — И в служебната, която карах снощи, и в личната. Понякога го оставям в чекмеджето, защото ми убива на задника като седна, та реших да проверя.
— Ще ти убива, я! Нали си наблъскал целия си живот вътре — обади се като черна станция Анди Клатърбък.
— Клат, би ли отишъл да лепнеш някоя глоба?
— А?
— Намери си работа. Мисля, че двамата с Джон ще се справим и сами — нали уж сме следователи. Ако нещо се закучи, ще те викнем.
— А, добре, няма проблеми. Просто исках да помогна. Виждал съм портфейла му — прилича на Националната библиотека. Всъщност…
— Благодаря ти за помощта, Клат. Доскоро.
