— Ъ-ъъ, от с’а да ви кажа — не съм дошъл нищо да купу’ам. Хари Самюълс ми каза, че искате да дойда тая сутрин, ако мога. Каза, че имате някво гедоре дето било хубаво. Верно, че си търса такова нещо, но тия магазини не са за мене. Идвам само да не ви обида… сър.
— Оценявам откровеността ви, господин Джакет, но не бързайте да се заричате. Гедорето наистина е добро — универсално.
— Верно? — вдигна вежди Сони.
Беше чувал, че има и такива благини — да поправяш и чужди, и местни коли с едни и същи ключове — но никога не беше виждал такова нещо.
— Да, господин Джакет. Прибрах го в склада, като научих, че имате нужда от подобно нещо. Иначе щеше веднага да замине. Просто исках да го погледнете, преди да го продам.
Сони Джакет реагира на тази новина с типичното американско подозрение.
— Брей! И що ше ми пра’ите такава услуга?
— Защото карам класически автомобил, а те често се развалят. Пък научих, че от тази страна на Дери от вас по-добър монтьор няма.
— Аха! — Той веднага се успокои. — Е, може и така да е. Ква ви е колата?
— Тъкър.
Сони зяпна от изненада и погледна към търговеца с още по-голямо уважение.
— Торпедо! Чудна колица!
— Не, моята е „Талисман“.
— А? Никога не съм чувал за „Тъкър Талисман“.
— Те са само две — прототипът и моята. Произведена е през петдесет и трета. Малко след това господин Тъкър се премести в Бразилия, където и почина. — Лийлънд Гонт се усмихна загадъчно. — Престън беше симпатяга, магьосник що се отнася до автомобилите… но не ставаше за търговец.
— А-ха.
— Минали работи! — Мъглата в очите на Гонт се разсея. — Прочетена страница, нали така, господин Джакет? Винаги казвам — обръщай страницата, карай бодро към бъдещето и никога не поглеждай назад!
Мъжът не отговори, просто стоеше и го наблюдаваше смутено.
— Елате да ви покажа гедорето.
Сони не се съгласи веднага. Хвърли колеблив поглед към витрините и каза:
— Не мога да си позволя прекалено хубави работи. Имам цяла камара сметки да плащам. Някой път си мисля да зарежа бизнеса и да чакам на социалните помощи.
— Напълно ви разбирам. Всичко е заради проклетите републиканци!
Скованото и недружелюбно лице на Сони веднага се разведри.
— Тука познахте! — възкликна той. — Джордж Буш направо
— Съмнявам се.
— Е го Джеси Джексън — негър.
Той хвърли бабаитскн поглед към Гонт, който леко склони глава, сякаш за да каже:
— Нищо ня’ам против негрите, р’збираш ли, но само кат’ си помисля, че може „печка“ да седне в Белия дом —
— Естествено — съгласи си собственикът на магазина.
— Ами оня жабар от Ню Йорк — Ма-ри-о Ку-а-мо! Може ли човек с такова име да се пребори с тоя тарикат дето е в Белия дом!?
— Не — отвърна Гонт. — Освен това нямам доверие на хора с малки глави.
Мъжът зяпна за миг, а после се плесна по крака и тихичко се изкикоти.
— Я пак — нямам доверие на хора с малки глави! Добре го казахте, мистър! Мно’о добре даже!
Гонт също се ухили и извади гедорето. Лъскавите хромирани ключове бяха подредени в кожен куфар, подплатен с велур. По-красиво гедоре клиентът не беше виждал през живота си.
Двамата стояха и се хилеха над куфарчето, оголили зъби като маймуни, които всеки момент ще се сбият.
Сони естествено купи гедорето. Цената беше невероятно ниска — сто и седемдесет долара плюс два страшно забавни номера, които трябваше да изиграе на Дон Хемпхил и преподобния Роуз. Той каза на Гонт, че ще му бъде приятно — какво по-хубаво от това да отрови живота на тия републикански лигльовци!?
Двамата дълго се хилеха на номерата, които щяха да извъртят на Парахода Уили и Дон Хемпхил.
Сони Джакет и Лийлънд Гонт — двама хилещи се граждани на света.
А над вратата сребърното звънче издрънча.
6
Хенри Бофорт, собственик и съдържател на „Кроткия тигър“, живееше на около четвърт миля от заведението си. Майра Ивънс спря на паркинга пред „Тигъра“ — пуст в ненормално горещата утрин — и тръгна към къщата. Като се има предвид естеството на задачата й, подобна предпазливост е напълно разбираема, но жената едва ли имаше повод за притеснение. „Тигърът“ не затваряше преди един през нощта, а Хенри рядко ставаше от леглото си преди съшия час, само че през деня. Всички щори — и на долния, и на горния етаж — бяха спуснати. Колата му, идеално поддържан „Тъндърбърд“ 1960 — негова радост и гордост — беше паркирана пред входа.
Майра бе облечена с дънки и една от сините работни ризи на мъжа си, чийто край се провесваше почти до коленете й и скриваше колана и ножницата отдолу. Чък Ивънс колекционираше реликви от Втората световна война (макар жена му да не знаеше, той вече бе направил своята си покупка в новия магазин) и в ножницата се мъдреше японски щик. Майра го бе взела само преди половин час от стената в приземното царство на Чък. Оръжието тежеше на кръста й и се удряше в дясното й бедро на всяка крачка.
Тя бързаше да си свърши работата, за да може час по-скоро да се върне при снимката на Елвис. Както бе имала възможност да се увери, тази снимка беше направо страхотна. Създаваше цяла една история. Вярно, не истинска, но в известен смисъл Майра я предпочиташе пред всичко, което й се бе случвало в реалния живот. Първо действие бе „Концертът“, на който Кралят придърпваше на сцената, за да танцува с нея. Действие второ се казваше „Зелената стая след шоуто“, а действие трето — „В лимузината“. Един от приближените на Елвис караше колата по пътя към летището, а Кралят дори не си направи труда да вдигне затъмненото стъкло между тях и шофьора, преди да направи с нея онези прекрасни неща на задната седалка.
Четвърто действие бе озаглавено „В самолета“. Сцената се разиграваше в „Лайза Мари“ — частния самолет на Елвис. Или по-точно в огромното двойно легло в сепарето зад кабината. Именно на това действие Майра се бе наслаждавала вчера и днес сутринта: пътешествие на десет хиляди метра височина, пътешествие в едно легло с Краля. Тя нямаше нищо против двамата да останат така завинаги, но знаеше, че това е невъзможно. Вече се бяха запътили към действие пето: „Грейсланд“. А там нещата можеха да станат само по-хубави.
Но най-напред трябваше да свърши една малка работа.
Сутринта, след като мъжът й тръгна за работа, Майра се пъхна в леглото само по жартиери (Кралят изрично бе подчертал, че настоява да не ги маха), прегърна снимката и започна да стене и да се гъне бавно под завивките.
И изведнъж, двойното легло изчезна. Приспивното мъркане на двигателя на „Лайза Мари“ утихна. Ароматът на кожения костюм на Краля се разсея.
На мястото на тези прекрасни неща се появи лицето на господин Гонт. Но то вече не изглеждаше така, както бе изглеждало в магазина. Кожата му, набраздена и размекната от някаква странна топлина, пулсираше и се гънеше сякаш нещо отдолу напираше да излезе. Той се усмихна и големите му квадратни зъби се превърнаха в свирепи резци.
