Неизживени спомени

Търговецът мина пред щанда, приближи се до нея и лицето му веднага се изпълни със съчувствие и загриженост.

— Какво се е случило, мила госпожо! Изглеждате притеснена!

— Разбира се, че съм притеснена — сопна се тя. — Естественият поток на психическата ми аура е разстроен. Сериозно разстроен! Вместо синя — цвета на мира и спокойствието — цялата ми калава сега е ярко пурпурна! И всичко е заради тая кучка отсреща! Тая проклетница!

Господин Гонт направи няколко странни успокоителни жеста, без всъщност да докосва която и да било част от тялото на жената.

— И коя е тази кучка, госпожо Потър? — попита, макар да знаеше отговора.

— Бонсейнт, разбира се! Бонсейнт! Онази проклета лъжкиня Стефани Бонсейнт! Аурата ми никога не е била пурпурна, господин Гонт! Тъмнорозова — да. А веднъж, когато един пияница едва не ме сгази, може би стана и червена за минута-две, но никога не е била пурпурна! Просто не мога да живея така!

— Разбира се, че не можете — успокояваше я той. — Никой не очаква това от вас, скъпа.

Очите му най-после успяха да уловят погледа й. Не беше лесно — тя непрекъснато се стрелкаше ту наляво, ту надясно — но в края на краищата Гонт успя и Ленор Потър почти мигновено се успокои. Като гледаше очите му, тя сякаш виждаше собствената си аура след всички необходими упражнения, след диетата (предимно варива и тофю24) и след задължителния час медитация сутрин и вечер за поддържане на калавата. Очите му бяха ясни, спокойни и сини като небе в пустиня.

— Хайде, елате — каза и той и я отведе до трите плюшени фотьойла, в които през последната седмица бяха присядали много от жителите на Касъл Рок. — Разкажете ми всичко.

— Тя винаги ме е мразила — започна жената. — Все си мисли, че мъжът й не се издига във фирмата, понеже моят му подлива вода. И то защото аз го карам. Това е жена с малко ум, много плът и мръсносива аура. Нали ги знаете тия?

— Разбира се.

— Но едва тази сутрин разбрах колко ме мрази! — Ленор Потър отново започваше да се тресе от нерви въпреки успокояващото въздействие на господин Гонт. — Ставам сутринта и намирам цветните си лехи съсипани! Направо унищожени! Цветята, които до вчера бяха така красиви и нежни, днес умират! Онова, което успокояваше аурата и подхранваше калавата ми, е мъртво! Заради тая кучка! Тая проклета Бонсейнт!

Ленор сви юмруци, скривайки добре поддържания си маникюр, и удари по тапицираните облегалки на фотьойла.

— Хризантеми, астри, невени… унищожила ги е до корен! Горките цветенца, лежат навсякъде мз двора! А знаете ли къде намерих брюкселското си зеле, господин Гонт!

— Къде? — попита тихо той и продължи да прави онези странни успокояващи движения над тялото й.

А всъщност прекрасно знаеше къде е зелето, както и кой бе истинският виновник за този унищожаващ калавата инцидент. Мелиса Клатърбък. Ленор Потър изобщо не подозираше жената на заместник-шерифа, защото просто не я познаваше. Мелиса пък я познаваше, колкото да я поздрави на улицата. В действията на госпожа Клатърбък всъщност нямаше никаква злонамереност. („Като се изключи садистичното удоволствие, което човек изпитва, когато унищожава любимите неща на някой друг“ — помисли си Гонт.) Тя бе изкоренила цветната градина, за да изплати комплект китайски порцелан. Формално погледнато, това си беше просто бизнес. „Приятен, разбира се — помисли си господин Гонт, — но къде пише, че бизнесът трябва задължително да е досаден.“

— Цветята ми са на улицата! — крякаше жената. — Насред „Касъл Вю“! Едно стръкче не е пропуснала! Дори африканските маргарити са унищожени! До една! До… една!

— Вие видяхте ли я?

— Хич не ми трябва да я виждам! Тя е единственият човек, който ме мрази дотолкова, че да ми направи подобно нещо! Плюс това лехите целите са надупчени от високите й токове! Тая мръсница и в кревата ляга с токчета! О, господин Гонт — взе да извива тя, — като затворя очи, всичко ми става пурпурно! Какво ще правя!

Господин Гонт не отвърна. Просто стоеше и я гледаше, докато не стана кротка като агънце.

— Така по-добре ли е? — попита накрая той.

— Да! — прошепна тя с облекчение. — Мисля, че пак виждам синьото…

— Но сте твърде притеснена, за да мислите за пазаруване, нали?

— Да…

— Като се има предвид какво ви е сторила онази кучка.

— Да…

— Тя трябва да си плати.

— Да.

— Само да посмее втори път да се отнесе така с вас, тежко й.

— Да!

— Мисля, че знам какво ви трябва. Извинете ме за секунда, госпожо Потър. Веднага се връщам. Междувременно, мислете в синьо!

— Синьо — повтори отнесено тя.

Лийлънд Гонт се върна с един от автоматичните пистолети, които Ейс бе донесъл от Кембридж, и го положи в ръцете й. Оръжието беше заредено и лъскавата му синьо-черна повърхност отразяваше светлината на лампите.

Ленор го вдигна на нивото на очите си и го загледа с удоволствие и още по-голямо облекчение.

— Не бих подстрекавал никого да стреля по ближния си — каза той. — Поне не без уважителна причина. Но като ви слушам, струва ми се, че вие имате такива причина, госпожо Потър. Не става въпрос за цветята — и двамата знаем, че не те са основният проблем. Цветя пак можете да си посадите. Но аурата… калавата ви… без тях какво всъщност ни остава?

— Нищо — съгласи се тя и насочи пистолета към стената. — Бум! Бум! Бум! Така ти се пада, мръсна злобарке. Дано мъжът ти свърши на градското сметище! И двамата това заслужавате!

— Виждате ли това малко езиче тук, госпожо Потър? — попита той и посочи нещо на пистолета.

— Да.

— Това е предпазителят. Ако онази кучка дойде да ви тормози отново, трябва първо да бутнете тук. Разбирате ли?

— О, да — отвърна като насън Ленор. — Напълно ви разбирам.

— Никой не би ви обвинил. В края на краищата една жена трябва да пази собствеността си. Една жена има право да брани аурата си. Онова животно Бонсейнт може би няма да се появи отново, но ако все пак дойде… — Погледна я многозначително.

— Ще й бъде за последно — продължи мисълта му тя и нежно целуна късата цев на пистолета.

— А сега приберете това в чантата си и си вървете у дома. Защото знае ли човек? Тя може пак да е в градината ви. Дори в дома ви.

Като чу това, Ленор изведнъж се притесни. Тънки ивици злокобно пурпурно се прокраднаха в синята й аура. Тя се изправи и бързо прибра пистолета в чантата си. Гонт извърна поглед от очите й и жената веднага премигна два-три пъти.

— Съжалявам, но ще дойда да видя плюшените играчки друг път, господин Гонт. Мисля, че е по-добре да се прибирам вкъщи. Знае ли човек дали тая кучка Бонсейнт не се е намъкнала пак в градината ми? Дори в дома ми!

— Колко ужасно! — възкликна той.

— Да, но всяка собственост е и отговорност — трябва да се пази. Какво да се прави — така е, господин Гонт. Какво ви дължа за… за…

Тя просто не можеше да си спомни какво бе купила, макар да бе сигурна, че то скоро ще й