— Задържа го за себе си, нали?
Детето кимна, без да вдига поглед от обувките си. Чувстваше се засрамен и сконфузен. На всичкото отгоре му идваше да ревне от яд — собственикът на магазина бе успял по някакъв вълшебен начин да разплете онзи отвратителен възел в главата му, той вече можеше да говори като всички останали… и каква полза? Беше толкова притеснен, че не можеше и дума да обели.
— Я ми кажи — за какво може да му е притрябвал чайник на едно дванайсетгодишно момче?
Перчемът на Слоупи, който само преди секунди бе подскачал нагоре-надолу, сега се мяташе наляво- надясно заедно с главата му. Той
— Имам чувството… — смутолеви момчето накрая.
— Моля? — попита господин Гонт и вирна сключените си вежди.
— Казвам, че ми е приятно да го имам!
— Слоупи, Слоупи — подхвана мъжът и мина пред щанда, — не е нужно да ми обясняваш. Чувството на гордост от придобивките ми е добре познато. Направил съм го крайъгълен камък на кариерата си.
Слоупи Дод подскочи уплашено назад.
— Не ме докосвайте!
— Слоупи, изобщо нямам намерение да те докосвам. Както нямам и намерение да те карам да дадеш чайника на майка си. Той си е
— Наистина ли?
— Наистина!
Момчето леко повдигна глава и погледна уплашено през рижавия си перчем.
— Дойде време да изплатиш покупката си.
— А! — Внезапно облекчение се изписа на лицето му. — Затова ли ме повикахте? Помислих си, че… — Момчето или не можеше, или не смееше да продължи. Не беше сигурен за какво
— Затова. Помниш ли на кого трябваше да направиш номер?
— Да, на треньора Прат.
— Точно така. Номерът е от две части — първо, трябва да сложиш нещо на едно място и второ, трябва да кажеш на треньора нещо. И ако спазиш инструкциите ми точно, чайникът е твои завинаги.
— Ще може ли и говорът ми да си остане така? — попита с надежда детето. — Ще може ли винаги да приказвам така?
Търговецът въздъхна със съжаление.
— Опасявам се, че предишното ти състояние ще се възстанови още щом излезеш от магазина, Слоупи. Мисля, че имам лекарство против заекване, но…
— Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Ще направя всичко!
— Знам, Слоупи, но не в това е проблемът. Вече почти няма номера, които трябва да бъдат изиграни. Лимитът ми е изпълнен, както се казва. Тоест няма да можеш да ми платиш.
Слоупи дълго се колеба, преди да продума отново. Когато най-после набра смелост, гласът му бе плах и несигурен.
— Не може ли… искам да кажа никога ли не ви се е случвало… просто да
Лицето на търговеца изведнъж стана печално.
— О, Слоупи, знаеш ли колко пъти съм мислил за това, и то с такъв
— Но?
— Просто не би било търговия — довърши мисълта си той и го дари с усмивка на съчувствие. Ала очите му така хищно проблясваха, че Слоупи инстинктивно отстъпи крачка назад. — Разбираш ме, нали?
— Ъ-ъ-ъ… Да! Разбирам.
— Освен това следващите няколко часа са от особено значение за мен. Когато нещата тръгнат по нанадолнището, трудно можеш да ги спреш… Но на този етап трябва да бъда предпазлив. Ако изведнъж спреш да заекваш, това ще предизвика много въпроси. Което вече е лошо. Шерифът вече се интересува от това, което не му е работа. — Очите му за миг притъмняха, а после на лицето му отново лъсна грозната, зъбата усмивка. — Но аз ще се погрижа за него, Слоупи. Ах, как ще се погрижа!
— Шериф Пангборн ли имате предвид?
— Да, точно него. — Той вдигна два дълги пръста и отново ги прокара пред лицето му. — Но не сме говорили за това, нали така?
— За
— Правилно.
Лийлънд Гонт извади черен кожен портфейл от джоба на тъмносивото си сако и му го подаде. Момчето предпазливо го пое, внимавайки да не докосне пръстите на мъжа.
— Нали познаваш колата на треньора Прат?
— Мустанга ли? Естествено.
— Сложи това вътре! Под седалката до шофьора, но така, че да се подава малко. Върви в гимназията веднага, трябва да стигнеш преди последния звънец. Разбираш ли?
— Да.
— После изчакай треньора да излезе и…
Господин Гонт продължи да говори с тих, гърлен глас. Детето го гледаше със зяпнала уста и ококорени очи и от време на време кимаше отнесено.
Пет минути по-късно Слоупи Дод напусна „Неизживени спомени“ с портфейла на Джон Лапоант под ризата си.
Пета глава
1
Нети лежеше в обикновен сив ковчег, конто Поли Чалмърс бе платила. Алън я беше помолил да си поделят разходите, но тя му бе отказала по онзи кротък и непоколебим начин, които той с времето бе опознал, възприел и започнал да уважава. Ковчегът стоеше на метална рамка в гробището „Хоумланд“, близо до мястото, където почиваха близките на Поли. Купчината пръст до него бе покрита с килим от яркозелена изкуствена трева, която блестеше ослепително на горещото слънце. Тази фалшива трева винаги бе карала Алън да настръхва. В нея имаше нещо зловещо, нещо злокобно. Той я ненавиждаше почти колкото отвратителната практика на патолозите да ровят като къртици в телата на мъртвите, а после да ги спретват в най-хубавите им дрехи, като че ли са тръгнали на панаира в Бостън, а не към онова вечно тление сред черна пръст и червеи.
Преподобният Том Килингуърт, методисткнят свещеник, който два пъти седмично посещаваше „Джунипър Хил“ и който бе познавал Нети, извърши опелото по молба на Поли. Речта му бе кратка, но прочувствена, свързана с тази Нети Коб, която самият той бе познавал — една жена, която бавно и постепенно бе започнала да излиза от сянката на лудостта, жена, която бе предприела смелата стъпка, отново да се впусне в същия онзи свят, който така силно я бе наранил.
— Когато бях малък — каза Том Килингуърт, — в стаята на майка ми висеше малка табелка с прекрасна ирландска пословица: „Бъди в рая половин час преди дяволът да разбере, че си мъртъв.“ Нети Коб живя труден, понякога тъжен живот, но аз твърдо вярвам, че тя и дяволът никога не са имали нищо общо. Въпреки жестоката й, ненавременна смърт дълбоко в сърцето си аз вярвам, че Раят вече я е приел, а дяволът още не е разбрал за кончината й. — Килингуърт вдигна ръце за благословия. — Да се помолим за душата й.
