Неизживени спомени

Устните й веднага се свиха и в очите й проблесна гняв.

— „Шарлатански“ не е думата, която бих използвала, Алън. Шарлатани са ония дето се рекламират в пресата. След като това нещо помага, не разбирам защо трябва да го наричаш „шарлатанство“. Не съм ли права, Алън?

Той понечи да каже нещо — какво и той не знаеше, но тя продължи:

— Виж това. — Протегна ръце и размърда пръстите си без никакво усилие.

— Добре, съгласих се. Взимам си думите назад.

— Къде ще ходиш?

— Извинявай.

Тя се обърна да го погледне. Седеше там, където на времето бе седяла Ани. В колата, която беше семейният автомобил на фамилията Пангборн.

„Защо ли го държа още? — помисли си Алън. — Защо не го продам? Луд ли съм или какво?“

Поли докосна нежно ръката му.

— Наистина започвам да се чувствам неудобно. Никога не сме се карали и определено не ми се иска да го правим сега. Простих се с много близък човек и изобщо нямам намерение да се карам с гаджето си точно сега.

— Аз гадже ли съм ти? — усмихна се лениво той.

— Верен приятел… ако мога така да се изразя.

Прегърна я, изненадан от това, че едва не се бяха скарали. И то, защото тя се чувстваше по-добре.

— Можеш да се изразиш както искаш. Знаеш колко те обичам.

— И няма да се караме за каквото и да било.

— За каквото и да било — кимна сериозно той.

— Защото и аз те обичам, Алън.

Той я целуна по бузата и свали ръката си от рамото й.

— Дай да видя тая шаха, дето ти я е дал.

— Не е шаха, а ашха. И не ми я е дал, а просто ми я предостави за проба. Затова съм тук — за да я купя. Сам дано не иска майка си и баща си за нея.

Алън погледна табелката на стъклото, видя спуснатите щори и си помисли: „Опасявам се, че точно това ще иска скъпа.“

Цялата тази работа изобщо не му харесваше. По време на погребението почти не бе откъснал поглед от ръцете на Поли. Тя без усилие бе отворила чантата си, бе ровила вътре за кърпичка, а после спокойно бе щракнала закопчалката с върха на пръстите си, вместо да я върти насам-натам, докато успее да я затвори с палците си, които обикновено я боляха по-малко.

Че ръцете й бяха къде-къде по-добре, се виждаше от пръв поглед, но цялата тази история с вълшебния амулет — защото в крайна сметка именно за това ставаше дума — го караше да се чувства меко казано странно. Намирисваше му на измама.

ВТОРНИК И ЧЕТВЪРТЪК — ПО УГОВОРКА

Откакто бе дошъл в Мейн, той не бе попадал на магазин или заведение, с изключение на кокетните ресторантчета като „Морис“, където да трябва да се уговориш предварително, за да влезеш. Но дори и там човек почти винаги можеше да намери маса и без предварителна резервация… освен, разбира се, през лятото, когато наоколо бъкаше от туристи.

И все пак през изтеклата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина. Вярно не на тумби, но странен или не, начинът, по който господин Гонт вършеше търговията си, явно го устройваше. Понякога клиентите идваха и си отиваха на групи, но по-често бяха сами… или поне така си мислеше Алън, анализирайки впечатленията си от изтеклата седмица. Не бяха ли точно такива методите на класическите измамници? Откъсват те от стадото, уединявате се някъде, предразполагат те, а после ти показват как да станеш собственик на Статуята на свободата срещу някаква невиждано ниска цена.

— Алън? — Поли леко почука по челото му. — Там ли си?

— Тук съм, Поли — отвърна й и я погледна с усмивка.

Беше свалила от врата си тъмносиния шал, който бе носила на погребението на Нети, и сега горните две копчета на бялата й блуза бяха елегантно разкопчани под тъмния й пуловер.

— Още! — викна Алън с похотлива усмивка. — Цепката! Да видим цепката!

— Престани! — смъмри го тя. — Намираме се насред Мейн Стрийт и часът е едва два и половина следобед. Освен това се връщаме от погребение, в случай че си забравил.

— Толкова ли късно стана? — стресна се той.

— Ако два и половина ти е късно, да — отвърна тя и чукна по стъклото на часовника му. — Ти въобще поглеждаш ли към това нещо тук?

Стрелките бяха по-близо до три без двайсет. Часовете в училище свършваха в три. Ако имаше намерение да хване Брайън Раск, трябваше да побърза.

— Дай да видя дрънкулката ти.

Тя измъкна тънката верижка изпод пуловера си и в края й увисна малък сребърен напръстник. Внимателно го положи в дланта си, но когато Алън посегна да го пипне, пръстите й веднага се затвориха.

— Ъ-ъ… Не знам дали е редно. — Усмихваше се, но определено й бе станало неприятно. — Страх ме е да не се повреди нещо.

— Хайде стига, Поли — изрече с раздразнение.

— Виж, дай да се разберем. — В гласа й отново се долавяше гняв. Тя безуспешно се мъчеше да го прикрие. — На тебе ти е лесно да ми се подиграваш. Не ти се налага да сменяш телефонния си апарат с друг, с по-големи бутони. Нито пък да се тъпчеш с обезболяващи…

— Поли! Та това е…

— Няма Поли. — По лицето й бе избила руменина. Гневът и, както щеше да осъзнае по-късно, отчасти произтичаше от това, че в събота тя се бе отнесла към амулета точно като Алън. Но оттогава се бяха случили много неща, които я накараха да промени възгледите си. — Това тук действа. Знам, че звучи налудничаво, но е така. В събота сутринта, когато Нети дойде у дома, направо умирах от болки. Бях започнала да мисля, че единственото ми спасение е да си ампутирам и двете ръце. Болката беше толкова непоносима, Алън, че тази мисъл ми се виждаше направо приятна. Нещо като: „Да, ампутация! Как не съм се сетила по-рано?“ А сега, едва два дни по-късно, изпитвам само лека болка и дори тя постепенно отслабва. Помниш ли преди година, като правих онази диета с кафявия ориз. Цяла седмица гладувах понеже някой си там ми беше казал, че помага. Нима това не е същото?

В гласа й вече не се усещаше гняв, а по-скоро молба.

— Не знам, Поли. Наистина не знам.

Тя разтвори ръка и внимателно взе амулета с два пръста. Алън се наведе да го разгледа по-отблизо, но този път не посегна да го докосне. Амулетът представляваше малък сребърен предмет с неправилна овална форма. В долната му половина се виждаха миниатюрни дупчици, не по-големи от точките, от които се образуват снимките по вестниците.

Докато го гледаше, той изведнъж усети силна, неестествена неприязън. Просто му идеше да го дръпне от шията й и да го изхвърли през прозореца.

„Да. Чудесна идея, приятелче! А после ще си събираш зъбите по пода!“

— Понякога имам чувството, че нещо буквално се движи вътре — каза Поли с усмивка. — Нещо като мексикански фасул25. Не е ли странно?

— Не знам.

Докато я гледаше как прибира амулета обратно под блузата си, Алън изведнъж изпита силно, почти непреодолимо подозрение. Но щом сребърната топчица се скри от погледа му и пръстите й — нейните наистина гъвкави пръсти — закопчаха копчетата, подозрението му внезапно изчезна. Остана му само все по-затвърждаващото се съмнение, че господин Лийлънд Гонт се опитва да изнуди жената, която той обичаше… А ако това наистина бе така, то тя едва ли беше единствената.