— Да — отвърна му тя, макар че нещо в нея, нещо далечно и смътно, отчаяно се опитваше да я предупреди. — Вярвам ви, каквото и да говори Алън. Вярвам ви с цялото си сърце.
— Така е добре — отвърна Гонт и хвана ръката й.
Лицето й за миг се изкриви от отвращение, но после отново стана замечтано и безизразно.
— Така е добре. А вашият приятел шерифа няма защо да се притеснява — чекът ви за мен е толкова ценен, колкото и златото.
6
Алън видя, че ако не включи сирената, ще закъснее. Не му се искаше да го прави. Не му се искаше Брайън Раск да вижда полицейска кола. Искаше му се да види просто едно малко позабързано комби, каквото и собственият му баща може би караше.
Нямаше да успее да стигне до училището преди последния звънец. Затова паркира на ъгъла на „Мейн“ и „Училищна“ и зачака. Това бе най-логичният път, по който Брайън можеше да мине. Той тайно се надяваше, че поне този път нещата ще се развият според логиката.
Излезе от колата, подпря се на капака и зарови в джоба си за дъвка. Тъкмо я отваряше, когато се чу училищният звънец.
Беше решил да разговаря с господин Лийлънд Гонт от Ейкрън, Охайо веднага щом свършеше с Брайън Раск. Но после изведнъж се отказа. Първо щеше да се обади в Главната прокуратура в Огъста да му проверят досието. Ако там не откриеха нищо, щеше да изпрати името в компютърния център във Вашингтон. Според Алън това бе едно от малкото хубави неща, които бе създала администрацията на Никсън.
Първите деца вече се задаваха по улицата с викове и смях. Внезапно му хрумна една идея. Отвори дясната врата, пресегна се през седалката и затърси нещо в жабката. Докато ровеше, играчката на Тод падна и се търкулна на пода.
Алън почти се беше отказал, когато най-после намери онова, което търсеше. Взе го, затръшна вратичката на жабката и излезе до колата. В ръцете си държеше малка картонена кутия с надпис:
Извади от кутийката дебело блокче цветни листчета и го пъхна под каишката на часовника си. Всички фокусници имат своите тайни скривалища по себе си и дрехите си. И всеки има свое любимо място — където крие тайните си. За Алън това бе часовникът.
След като скри прочутите „избухващи цветя“, той продължи да се оглежда за Брайън Раск. Едно момче на колело фучеше на зигзаг между малките пешеходци по улицата. Шерифът веднага зае позиция, но момчето бе единият от близнаците Ханлън.
— Намали, че ще ти лепна глобата — скара му се той, когато малкият профуча покрай него.
Джей Ханлън го погледна стреснат и едва не се блъсна в едно дърво. После продължи пътя си с доста по-ниска скорост.
Алън го изгледа с усмивка и отново се обърна по посока на училището.
7
Пет минути след края на часовете Сали Ратклиф изкачи стъпалата от малкия си кабинет в сутерена до първия етаж и тръгна към канцеларията. Коридорите бързо се опразваха, както винаги при хубаво време. Навън тълпи дечурлига сновяха из двора и търчаха с крясъци към автобусите, които мъркаха унесено на спирката. Ниските токчета на Сали почукваха ритмично по мозайката. Държеше в ръка един жълт плик. Името на него, Франк Джюът, бе обърнато към стегнатата й гръд.
Тя спря пред шести кабинет, през една врата от канцеларията, и погледна през армираното стъкло. Вътре господин Джюът провеждаше инструктаж на десетина учители, които трябваше да поемат тренировките на есенно-зимните спортове.
Той беше пухкав дребосък, който винаги й напомняше за мистър Уедърбий, директора на училището в комиксите на Арчий. Очилата му неизменно увисваха на носа му, точно като на Уедърбий.
От дясната му страна седеше Алис Танер, училищната секретарка, и си водеше записки.
Господин Джюът погледна към вратата, видя Сали и я дари с една от свенливите си усмивчици. Тя махна за поздрав и с усилие се усмихна. Доскоро усмивката трепваше на лицето й съвсем естествено — след молитвите за нея най-нормалното нещо на света бе човек да се усмихва.
Някои от учителите също погледнаха да видят на кого се хили безстрашният им водач. Вдигна глава и Алис Танер. Като я видя, тя кокетно й махна с пръсти и на лицето й цъфна медена усмивка.
„Знаят — помисли си младата жена. — До един знаят, че между мен и Лестър всичко е свършено. Айрийн беше толкова мила снощи… толкова любезна и… толкова нетърпелива да разкаже на целия град какво се е случило. Тая мръсница!“
Сали също помаха с пръсти и на устните й се появи злобна усмивка.
„Дано те блъсне кола, изеднице“ — помисли си тя и продължи надолу по коридора.
Когато господин Гонт й се бе обадил през свободния й час и й бе казал, че трябва да си уредят сметките, Сали го прие с ентусиазъм и злорадо удоволствие. Тя се досещаше, че номерът, който трябва да изиграе на господин Джюът, е малко мръсничък, но нямаше нищо против. Днес определено й харесваше да се прави на подлец.
Посегна към вратата на канцеларията… и спря.
„Какво ти става? — помисли си. — Нали имаш реликвата… онази прелестна свещена реликва, с онова прелестно, свято видение, уловено в нея. Не са ли тези неща предназначени да карат хората да се чувстват по-добри? По-спокойни? По-свързани с Господа? А ти не се чувстваш нито по-добра, нито по-спокойна, нито по-свързана с когото и да било. Чувстваш се сякаш главата ти е пълна с бръмбари.“
— Да, но вината не е моя. Заради реликвата е — промърмори Сали. — Заради Лестър. Господин Лестър Женкар Прат.
Едно дребно момиченце с очила и шини на зъбите извърна глава от плаката, който разглеждаше, и я погледна учудено.
— Какво гледаш, Ървина? — попита Сали.
Ървина примига зад очилата и отвърна.
— Ништо, госпошице Рат-клиф.
— Тогава върви да го гледаш другаде — сопна й се тя. — Часовете свършиха, ако не си го разбрала.
Детето забърза надолу по коридора, хвърляйки от време на време смутен поглед назад.
Сали отвори вратата на канцеларията и влезе. Бе намерила плика, който носеше, точно там, където й бе казал господин Гонт — зад кофите за боклук в бюфета. Името на господин Джюът бе написала сама.
Преди да влезе в кабинета му, тя хвърли бърз поглед през рамо, колкото да се увери, че онази малка мръсница Алис Танер не идва, и прекрачи прага. Бързо прекоси стаята и остави илика на бюрото. Половината от работата вече беше свършена.
Тя отвори горното чекмедже на бюрото и извади отвътре голяма ножица. Наведе се и дръпна най- долното чекмедже. Беше заключено. Господин Гонт я беше предупредил, че ще е така. Сали погледна към стаята на секретарката — вратата към коридора все още беше затворена. Чудесно. Тя пъхна върха на
