Неизживени спомени

Танер. Франк се смееше и разправяше на Брайън виц, който бил научил сутринта от някакъв търговец на тетрадки. Ставаше дума за един лекар, който не можел да постави диагноза на някаква жена. Бил свел възможностите до две — СПИН или Алцхаймер — но не можел да определи със точност кое е.

— И така мъжът на жената дърпа доктора настрана и го пита — разказваше той.

Алис се беше навела над бюрото си и прелистваше куп съобщения. Франк я погледна и прошепна нещо в ухото на Брайън — колежката им хич не носеше майтап, а мръсните шегички направо я вбесяваха.

— Да, бе! — захили се Брайън.

— Та мъжът пита: „Докторе, няма ли начин да разберем кое от двете е?“

Жената извади две розови листчета от купа и тръгна с тях към кабинета на Джюът. Отвори вратата и се закова, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Шегобийците отвън не й обърнаха никакво внимание.

— Има — отвърнал докторът. — Заведи я на трийсет километра навътре в гората и я остави там. Ако намери пътя до вкъщи, не я чукай.

Брайън Макгинли зина за миг срещу шефа си, а после прихна да се смее. Джюът също се разсмя. Двамата така неудържимо се кикотеха, че в първия момент не чуха вика на Алис. Втория път нямаше начина да не я чуят. Тя почти изкрещя името на Франк. Той се спусна към нея.

— Алис! Какво…

После видя какво и се вцепени от ужас. Думите заседнаха в гърлото му. Тестисите му изтръпнаха, свиха се и сякаш искаха да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Списанията.

Тайните списания от долното чекмедже.

Бяха разпръснати из стаята като кошмарни конфети: момчета в униформи, момчета в сено, момчета със сламени шапки, момчета на кончета.

— Боже Господи!

Възгласът, дрезгав от ужас и въодушевление, дойде отляво на Франк. Той се обърна (вратните му жили скърцаха като ръждясали панти) и видя колегата си, който гледаше списанията като вцепенен, а очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

„Това е шега — понечи да каже той. — Глупава шега. Тези списания не са мои. Стига само да ме погледнете, за да разберете, че подобни списания не биха могли да… да… да представляват интерес за мъж… мъж, в моето… моето… «

Неговото какво?

Франк не можеше да каже, но това едва ли имаше някакво значение, защото бе изгубил способността си да говори.

Тримата стояха шокирани и гледаха кабинета на директора на Средното училище Франк Джюът. От полуотворения прозорец нахлуваше горещ вятър. Той разлисти страниците на едно от списанията и го събори на пода. „Сочни млади момченца“, обещаваше корицата.

» Шега. Ще кажа, че е било шега. Но дали ще ми повярват? Ами ако чекмеджето е разбито? Ще ми повярват ли, ако е разбито?“

— Госпожо Танер? — обади се детски глас зад гърбовете им.

Тримата — Джюът, Танер и Макгинли — се обърнаха като един и виновно погледнаха към канцеларията. Там стояха две момичета, осмокласнички, облечени в червено-белите мажоретни униформи на училището. Алис Танер и Брайън Макгинли като по команда се изпречиха на вратата, за да скрият гледката в кабинета на Франк. Самият Франк сякаш беше пуснал корени на мястото си. Стоеше като вкаменен и не можеше да се помръдне. Но мажоретките вече бяха видели каквото имаше за гледане. Едната от тях — Дарлийн Викъри — залепи длани на пухкавото си лице и впери изумен поглед в директора.

„Прекрасно — помисли си той. — До утре на обяд всеки ученик в това училище ще разбере. А до вечерта няма да остане човек в града, който да не знае.“

— Момичета, напуснете — каза госпожа Танер. — Някой е изиграл грозна, изключително грозна шега на господин Джюът. Да не сте посмели и дума да обелите. Разбрахте ли?

— Да, госпожо Танер — отвърна Ерин Макавой.

Три минути по-късно тя щеше да разкаже на най-добрата си приятелка Дона Болно, че кабинетът на директора е бил украсен със снимки на момченца с хеви метъл гривни и никакво облекло.

— Да, госпожо Танер — отвърна Дарлийн Викъри.

Пет минути по-късно тя също щеше да разкаже новината на своята най-добра приятелка Натали Прийст.

— Тръгвайте — каза Брайън Макгинли. Опитваше се гласът му да звучи строго, но той бе заглъхнал от шока. — Веднага!

Двете момичета се втурнаха към вратата и червено-белите поли се надиплиха около кльощавите им колена. Брайън бавно се обърна към Франк.

— Мисля… — подхвана той, но Франк не му обърна внимание.

Просто влезе като лунатик в кабинета си, затвори вратата с табелка: „ДИРЕКТОР“ и бавно започна да събира списанията.

„Защо не им дадеш писмено признание?“ — крещеше част от съзнанието му.

Но един друг, по-примитивен глас му казваше, че сега е най-уязвим. Ако говори с двамата сега, ако се опита да им обясни ситуацията, сам щеше да си сложи въжето на шията.

Алис чукаше на вратата. Той не й отговори и продължи да обикаля като сомнамбул из кабинета си и да събира списанията, които бе скътал през последните девет години. Беше писал за всяко едно от тях до далечни доставчици, беше ги прибирал от пощата в Гейтс Фолс, треперейки всеки път да не би щатската полиция или някой пощенски инспектор да го сгащят на място. Никой никога не бе успял да го разкрие. А сега…

„Няма да повярват, че са твои — успокояваше го примитивният глас. — Просто не могат да си позволят да повярват такова нещо. Това здравата би разклатило така удобните им провинциални виждания за живота. Щом се успокоиш, ще им дадеш някакво обяснение.“

Но… кой можеше да му изиграе такъв номер? Кой би посмял да направи подобно нещо? (На Франк нито за миг не му хрумна да се запита кой идиот го бе накарал да донесе списанията точно тук, в училището, където толкова хора можеха да ги намерят.)

В целия град имаше само един-единствен човек, който знаеше за двойнствения му живот и беше в състояние да му погоди такъв номер. Това бе Джордж Нелсън, учител по дърводелство в гимназията. Джордж Нелсън, който под мускулестата си мъжествена външност, беше по-педераст и от него. Джордж Нелсън, с когото Франк Джюът бе ходил на едно парти в Бостън, едно парти, на което присъстваха много мъже на средна възраст и малка групичка голи момчета. Едно парти, което можеше да те прати в затвора до края на живота.

На бюрото му лежеше голям жълт плик с името му, написано през средата. Франк изведнъж се почувства като в бърз асансьор. Кръвта се качи в главата му. Започна да му се гади. Вдигна глава и видя Алис и Брайън, които се взираха в него почти от упор. Очите им бяха огромни, устата им зееха отворени и Франк си помисли: „Вече знам какво е да си риба в аквариум.“

Той им махна да се махат, но те не помръднаха. Това не го учуди особено. Намираше се в кошмар, а в кошмарите нещата никога не стават така, както ги искаш. Нали затова са кошмари.

Чувстваше се изгубен и объркан, но някъде дълбоко в душата му като жив въглен в угаснало огнище тлееше синият пламък на гнева.

Седна зад бюрото си и сложи купчината списания на пода. Видя, че чекмеджето е разбито, както бе и предполагал. После взе плика, разкъса го и изсипа съдържанието му на бюрото. Бяха снимки, лъскави, цветни снимки на него и Джордж Нелсън на партито в Бостън. Двамата се гавреха с двама-трима красиви младежи (най-големият от „младежите“ едва ли имаше дванайсет години) и на всяка снимка лицето на учителя по дърводелство бе размазано, докато неговото се виждаше отлично.

Дори това не можа да изненада Франк.

В илика имаше и бележка. Той я извади и зачете:

Франк, старче.