— Сега знам, че понякога е по-добре да си глупав.
Той сложи ръка на рамото му.
— Брайън, дай да зарежем тия щуротии. Кажи ми какво стана. Какво видя? Какво направи?
— Отидох да питам дали искат някой да им рине снега през зимата… — заговори с равен, изкуствен глас, който плашеше Алън.
Момчето беше като всяко единайсетгодишно американско дете — маратонки „Конвърс“, дънки и фланелка с лика на Барт Симпсън. Но говореше като зле програмиран робот, чиито батерии бяха на привършване. За пръв път мъжът се замисли дали Брайън Раск не е видял някой от родителите си в двора на Джърсик.
— … Чух шум — продължи момчето. Говореше с прости, декларативни изречения, като полицейски следовател пред съда. — Страшен шум: бум, тряс, трошене на стъкла… И хукнах колкото краката ми държат. Съседката беше излязла на верандата си. Попита ме какво става. Мисля, че и тя се беше уплашила.
— Да, Джилиън Мизлабурски. Вече говорих с нея — отвърна Алън и посегна към кошницата, която стърчеше нестабилно в багажника. Момчето застина.
— Тази кошница на колелото ти ли беше онази сутрин, Брайън?
— Да, господине — отвърна той, изтри сълзите с опакото на ръката си и го погледна измъчено.
— Какво имаше вътре?
Брайън не отговори, но на шерифа му се стори, че устните му трепереха.
— Какво имаше вътре, Брайън?
Момчето продължи да мълчи.
— Камъни ли?
Бавно, почти като насила, то поклати глава.
— А какво? — за трети път попита Алън.
— Каквото и сега — прошепна момчето.
— Мога ли да погледна?
— Да, господине.
Мъжът отвори капака и погледна в кошницата. Беше пълна със снимки на бейзболисти: „Топс“, „Флийърс“, „Донръс“…
— Те са ми за размяна. Нося ги навсякъде — поясни Брайън.
— Носиш ги… навсякъде?
— Да, господине.
— Защо, Брайън, защо мъкнеш тази кошница снимки със себе си?
— Нали ви казах — те са ми за размяна. Не се знае кога може да ми се удаде случай да ги смени изгодно. Още не съм си намерил Джо Фоу и Майк Грийнуел.
Алън за миг долови в очите му смътен, издайнически блясък и почти можеше да се закълне, че чува някакъв далечен гласец да пропява:
Сигурно си въобразяваше, сигурно стресът и вродената му подозрителност си казваха думата.
Но така ли беше наистина?
Добре, де, какво очакваше да намериш вътре? Камъни, увити в бележки ли? Наистина ли си мислеше, че е тръгнал да направи същото в някоя друга къща?
„Да“ — призна си Алън.
Част от него си мислеше точно това. Брайън Раск — Невръстното Страшилище на Касъл Рок. Безпощадният Разрушител.
Но проблемът беше другаде: той бе напълно сигурен, че Брайън Раск знае какво си мисли.
— Брайън, моля те, кажи ми какво става? Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми го.
Брайън мълчаливо затвори кошницата.
— Не можеш ли да ми кажеш?
Момчето бавно кимна. „Тоест — не мога“ — помисли си Алън.
— Добре, кажи ми поне това: страх ли те е? Страх ли те е, Брайън?
То отново кимна.
— Кажи ми какво те плаши, синко. Може би ще мога да ти помогна. — Леко почукна по значката на ризата си. — Мисля, че затова са ми дали тая значка да я разхождам насам-натам. Защото понякога мога да бъда и от помощ.
— Аз… — подхвана плахо Брайън. В този момент радиостанцията в колата на Алън изпращя:
— Пост едно, пост едно, тук е базата. Чувате ли ме?
Момчето отмести поглед от шерифа и се обърна към колата, откъдето звучеше гласът на Шийла Бригъм. Глас на властта и правораздаването. Алън изведнъж осъзна, че дори то да бе имало намерение да му каже нещо (което си оставаше в сферата на предположенията), сега вече нямаше да обели нито дума. На лицето му бе легнала маска.
— Сега си върви у дома, Брайън. Ще поговорим за този… твой сън… малко по-късно. Става ли?
— Да, господине.
— Междувременно помисли си над това, което ти казах: работата на шерифа наистина е да помага на хората.
— Трябва да си вървя, шерифе. Ако не се прибера веднага у дома, мама ще ми се кара.
Алън кимна.
— А ние не искаме това, нали, Брайън? Хайде, върви.
Той проследи с поглед момчето, което се качи на колелото и потегли с наведена глава. Имаше нещо странно в тази история, толкова странно, че мистерията с Уилма и Нети изглеждаше по-второстепенна от това да разбере каква е причината за тъгата и страха, изписани на лицето на това дете.
Двете жени бяха мъртви и погребани. Но Брайън Раск все още беше жив.
Алън отиде до разбрицания си автомобил, който трябваше да продаде още преди година, грабна радиостанцията и натисна бутона за връзка.
— Да, Шийла, слушам те!
— Търси те Хенри Пейтън, Алън. Каза, че е спешно. Иска да те свържа с него.
— Давай — каза той и усети, че пулсът му се учестява.
— Ще ми отнеме малко време.
— Нищо, ще чакам.
Подпря се на капака под шарената сянка и зачака.
13
Когато Поли пристигна у дома, часът беше три и двайсет, а тя се чувстваше напълно раздвоена. От една страна, изпитваше неистова необходимост да изпълни задачата, която господин Гонт й бе поставил (не можеше да я нарече „шегичка“, защото не й се искаше да се приема като шегаджийка), но искаше час по- скоро да приключи, за да може амулетът окончателно да й принадлежи. Мисълта, че пазарлъкът не приключва, докато търговецът не реши, изобщо не бе минала през главата й.
От друга страна, изпитваше неистова необходимост да се свърже с Алън и да му разкаже всичко, което се бе случило… или поне онова, което можеше да си спомни. Онова, което си спомняше — вярно, то я изпълваше със срам и подсъзнателно я плашеше, но споменът и за него бе съвсем ясен — бе следното: Лийлънд Гонт ненавиждащ човека, когото тя обичаше, и Лийлънд Гонт правеше нещо —
Част от нея — да. Онази част, която бе ужасена от Лийлънд Гонт, макар да не можеше да си спомни какво точно бе направил той, за да предизвика този страх, мислеше точно така.
Не. Но не искаше и да нарани Алън. Нито да позволи на Гонт да извърши онова, което си бе наумил,
