особено ако то (както подозираше) се окажеше пагубно за града. Нито пък да стане негов съучастник, като отиде до занемарения парцел на шосе 3 и изиграе някаква шега, която дори не разбираше.
И така — тези две противоположни желания, всяко представено от своя си разпален говорител, се надвикваха в душата й през целия път до дома. Ако господин Гонт наистина я бе хипнотизирал по някакъв начин (нещо, в което тя бе напълно сигурна, когато напусна магазина, но в което с времето започваше да се съмнява), то тази хипноза вече бе напълно преминала (или поне така вярваше). Но за пръв път в живота си Поли се чувстваше напълно неспособна да реши какво да предприеме. Сякаш от организма й изведнъж бе изсмукан някакъв жизненоважен за решителността химикал.
В края на краищата тя реши да се прибере у дома и да последва съвета на господин Гонт (макар да не си спомняше какъв точно бе той). Щеше да провери пощата си, да се обади на Алън и да му разкаже какво бе поискал Гонт от нея.
Да, но какво щеше да каже на съвестта си.
Щеше да се обади на Алън, щеше да му се извини, че се е държала толкова глупаво, а после щеше да му разкаже какво иска Гонт от нея. Може би щеше дори да му покаже плика, който търговецът й бе дал да сложи в онази тенекиена кутия. Може би.
С подобрено настроение Поли пъхна ключа във входната врата на дома си и отключи. Пощата — по- оскъдна от обикновено — лежеше на обичайното си място на килима. Тя се наведе и събра пратките — рекламна брошура за кабелна телевизия с усмихнатото, невъзможно красиво лице на Том Круз на корицата; каталог от „Хорчоу Кълекшън“, друг от „Шарпър Имидж“ и…
Поли видя писмото и стомахът й се сви от лошо предчувствие. Получател: „Патриша Чалмърс“. Подател: „Сан Франциско, Отдел «Социални грижи за деца и сираци», Гийри Стрийт 666“. Спомняше си зданието на Гийри Стрийт 666 от посещенията й там. Всичко на всичко три. Три срещи с трима „грижовни“ към децата бюрократи, двама от които бяха мъже. Мъже, които гледаха на нея като на дъвчащ бонбон, залепнал за най-хубавите им обувки. Третият бюрократ беше жена — огромна негърка, която умееше да слуша и да се смее. Именно от тази жена Поли най-после получи одобрението.
Но Гийри Стрийт 666, втори етаж, се бе запечатал в съзнанието й като на лента. Спомняше си огромния прозорец в дъното на коридора и млечната светлина, която той хвърляше върху линолеума; спомняше си кънтящия звук на пишещи машини, който се разнасяше от вечно отворените кабинети; спомняше си мъжете, които пушеха до сандъчетата с пясък, и начина, по който я гледаха. Но най-ясно от всичко си спомняше как се бе чувствала, облечена в единствените си свестни дрехи — тъмен полиестерен костюм с панталон, бяла копринена блуза, скъп силонов чорапогащник с телесен цвят, ниски обувки — но уплашена и самотна, защото мрачният втори етаж на Гийри Стрийт 666, изглежда, нямаше ни сърце, ни душа. Молбата й за социална помощ в края на краищата бе удовлетворена именно там, но тя си спомняше само отказите — очите на мъжете (по-добре облечени от Норвил долу в ресторанта, но иначе досущ като него); погледите им, които пълзяха по гърдите й; устните им, които се свиваха в благопристойно неодобрение, когато чуеха за проблема Келтън Чалмърс — копелето; на тази малка мръсница, тази „цветарка“, която не приличаше на хипи
Тя не искаше да си спомня за тези тежки времена, нито за мрачния коридор на втория етаж, но сега те отново бяха там — толкова осезаеми, че почти усещаше миризмата на гумения под, виждаше млечната светлина от прозореца, чуваше далечните кънтящи звуци на едновремешните механични пишещи машини, които изкълваваха поредния ден в галериите на бюрокрацията.
Какво искаха от нея? Какво, за Бога, искаха след толкова години?
Погледът й слезе в края на текста. Името под нечетливия подпис, Джон Пърлмютър, смътно й напомняше нещо. Отдолу някой старателно бе отбелязал: „Копие: Патриша Чалмърс.“ Копието беше направено на ксерокс, а не под индиго, но все пак разрешаваше мистерията защо й пращат писмо, адресирано до Алън (а също и притеснението й, че го е получила по погрешка). Но какво, за Бога…
Тя седна на люлеещия се стол в антрето и зачете писмото. Докато го четеше, по лицето й като облаци през променлив, ветровит ден преминаваха чувства: изненада, разбиране, срам, страх, гняв и накрая ярост.
—
23 септември 1991
Шериф Алън Пангборн,
Шерифство Област Касъл,
Кметство Касъл Рок,
Мейн 04055
Уважаеми шериф Пангборн.
Получих писмото Ви от 1 септември. С настоящото искам да Ви уведомя, че че мога да Ви окажа никаква помощ по поставения от Вас въпрос. Даването на информация за лицата, подали молба за социална помощ, освен при наличието на нарочно съдебно решение, противоречи на политиката на Отдела, който представлявам. Предоставих писмото Ви на г-н Мартин Чанг, юридически съветник на отдела, и съм длъжен да Ви уведомя, че копие от него е изпратено в Главната прокуратура в Калифорния за мнение относно законността на искането Ви. Какъвто и да е резултатът, бих искал да знаете, че намирам любопитството Ви по отношение на живота на тази жена в Сан Франциско за неоснователно и обидно.
Съветвам Ви, шериф Пангборн, да прекратите по-нататъшни действия по този въпрос, тъй като това ви довело до правни проблеми за Вас самия.
