Неизживени спомени

заместник-директор

Копие: Патриша Чалмърс

След като прочете четири пъти това ужасно писмо, Поли стана от стола и тръгна към кухнята. Вървеше бавно и грациозно, като във вода. В началото погледът й бе мътен и объркан, но когато стигна до телефона и набра номера на шерифа, очите й се избистриха. Изражението в тях бе ясно и несъмнено — гняв. Толкова силен, че граничеше с омраза. Човекът, когото обичаше, се ровеше в миналото й — виждаше й се колкото невероятно, толкова и логично. През последните пет-шест месеца тя бе прекарала доста време, сравнявайки себе си с Алън Пангборн. И винаги бе излизала втора. Сълзите му срещу нейното измамно спокойствие, което криеше толкова срам, болка и непобедима гордост. Честността му срещу дребничките й лъжи. Какъв светец се бе показал той! Колко обезкуражаващо идеален! И колко лицемерна бе настоятелността й да го накара да забрави миналото!

А през цялото това време той бе душил наоколо, опитвайки се да разкрие истинската история на Келтън Чалмърс.

— Копеле! — прошепна тя.

Телефонът отсреща започна да звъни. Пръстите й, стиснали слушалката, побеляха от напрежение.

14

Лестър Прат обикновено си тръгваше от гимназията на Касъл Рок в компанията на няколко приятели — слизаха до „Хемпхил Маркет“ да пият сода и се отбиваха в нечий дом за час-два да пеят химни, да играят разни игри или просто да си поприказват.

Днес обаче напусна училището сам, със сак на рамо (ненавиждаше традиционната учителска чанта) и наведена глава. Ако беше го видял как крачи бавно през училищния двор към паркинга, Алън би останал поразен от приликата му с Брайън Раск.

Лестър на три пъти бе правил опити да свърже със Сали и да разбере какво толкова я бе вбесило. Последният път бе по време на обедната почивка след петия час. Знаеше, че тя е в прогимназията, но единственият човек, до когото успя да се добере по телефона, бе Мона Лоулес, която преподаваше математика на шести и седми клас и си другаруваше със Сали.

— Тя не може да се обади — каза му Мона с топлината на ледогенератор.

— Защо? — почти проплака тон. — Хайде, Мона, кажи ми!

— Не знам. — Тонът й бе достигнал температурата на течния азот. — Знам само, че е спала при Айрийн Латдженс, че изглежда сякаш е плакала цяла нощ и че не иска да говори с теб.

„И за всичко си виновен ти — допълваше леденият й тон. — Понеже си мъж, а всички мъже сте боклуци — това е просто поредно доказателство на общото правило.“

— Нямам ни най-малка представа за какво става дума! — крещеше Лестър. — Кажи й поне това! Кажи й, че не знам защо ми се сърди! Кажи й, че каквото и да е, сигурно е станало недоразумение, защото аз просто нищо не разбирам!

Последва дълга пауза. Когато Мона проговори отново, гласът й бе станал малко по-нормален. В никакъв случай мил, но не й „азотен“.

— Добре, Лестър. Ще й кажа.

Той вдигна глава с тайната надежда, че ще види Сали на предната седалка на мустанга усмихната, спокойна и готова да се сдобрят, но колата беше празна. Единственото живо същество наблизо бе Слоупи Дод, който се разкарваше насам-натам със скейтборда си.

Стив Едуардс застигна Лестър и го тупна по рамото.

— Лес, ще наминеш ли към нас да изпием по една кола? Момчетата казаха, че ще прескочат. Трябва да поговорим за тази невиждана католическа заплаха. Голямото събиране е тази вечер в църквата — да не забравиш — и няма да е зле ние, младите американци, да се представим единни, като се стигне до това да решаваме какво да се прави. Споменах на Дон Хемпхил и той се съгласи.

Погледна към Лестър сякаш очакваше потупване по рамото.

— Днес не мога, Стив. Може би друг път.

— Ей, Лес, не разбираш ли? Може да няма друг път! Папските синчета вече не се шегуват!

— Не мога — повтори той. „И престани да настояваш, ако ти е мил живота“, допълваше изражението му.

— Да, но… защо?

„Защото трябва да разбера какво, по дяволите, става с приятелката ми. И ще го направя, дори да се наложи с ченгел да й вадя думите от устата.“

— Имам работа, Стив. Важна работа, повярвай ми.

— Ако е заради Сали, Лес…

В очите на Лестър проблеснаха опасни искри.

— Да не съм те чул да говориш за Сали!

Стив, безобиден младеж, който се бе разпалил покрай историята с Вечерта в казиното, още не гореше достатъчно, че да прекрачи границата, която другият мъж така ясно бе очертал. Но нямаше намерение и да се отказва. Без Лестър Прат сбирката беше обречена на провал, независимо колко от членовете на общността щяха да се появят.

Стараейки се гласът му да звучи възможно най-спокойно, той каза:

— Разбра ли за анонимната картичка, която са пратили на Бил?

— Да — отвърна Лестър.

Преподобният Роуз я бе намерил на пода в антрето си: всеизвестната „Буквоедска“ картичка. Пусна я между редовете по време на една набързо свикана само за мъжката част на паството сбирка, защото, както той се изрази, било невъзможно да се предадат с думи ужасните неща, написани вътре. Не можело да се осъзнае, бе добавил преподобният, низостта, до която католиците били способни да стигнат в стремежа си да потиснат правдивата съпротива срещу пъкленото им дело, та може би, ако видели грозните им сквернословия, „тези прекрасни млади мъже“ щели да разберат срещу каква опасност са изправени. „Защото е казано-о: позна-ай врага-а си и ще го победи-иш“, тържествено заключи преподобният. А после бе извадил картичката (обвита в найлон, сякаш можеше да пренесе някаква зараза) и я пусна между редовете.

Когато я прочете, беше по-ентусиазиран да се изправи лице в лице срещу някой католик, но сега цялата работа му се виждаше маловажна и някак детинска. Кой всъщност го беше грижа, че католиците ще играят комар с фалшиви пари и ще раздадат две-три нови гуми и някой друг домакински уред? Ако трябваше да избира между тях и Сали, той изобщо нямаше да се колебае.

— … да обсъдим следващата стъпка! — продължаваше да си приказва Стив и пак беше започнал да се разгорещява. — Трябва да поемем инициативата. Лес… трябва! Преподобният се притеснява, че тези така наречени загрижени католици са приключили с приказките. Следващата им стъпка може да бъде…

— Виж, Стив, правете каквото искате, но без мен!

Младежът млъкна насред изречението и зяпна насреща му, искрено шокиран и също толкова искрено убеден, че Лестър, най-незлобливият от всички, ще дойде на себе си и ще му се извини. Когато осъзна, че няма да чуе извинение, Стив бавно тръгна назад, увеличавайки дистанцията между двамата, и каза:

— Боже! Ти не си добре.

— Не съм! — извика Лестър и сложи юмруци на кръста си.

Но не беше просто ядосан. Болеше го, по дяволите, душата го болеше и искаше да си го изкара на някого. Не на бедния Стив Едуардс, разбира се. Но като изля гнева си на него, той сякаш отключи незнайни врати в съзнанието си. Запали в душата си чувства, които до този момент бяха спали. За пръв път, откакто