Неизживени спомени

подивял великан. Една дума му беше напълно достатъчна, за да го разбере.

— Тук съм, Поли, какво има?

За миг настъпи тишина. Някъде в далечината се долавяше смътното жужене на други гласове. Алън имаше време само да се запита дали връзката не е прекъснала… и да се помоли да е така.

— Алън, знам, че това е открита линия, но съм сигурна, че ще разбереш какво имам предвид. Как си могъл? Как си могъл!?

Нещо в този разговор му беше познато.

— Поли, не те разбирам.

— О, мисля, че прекрасно ме разбираш — отвърна тя. Гласът й бе станал по-плътен, по-труден за разбиране и Алън осъзна, че ако още не се е разплакала, всеки момент ще го направи. — Тежко е да разбереш, че не познаваш човека, когото си смятал за близък. Тежко е да откриеш, че лицето, което си обичал, е просто една маска.

Изведнъж осъзна какво му напомняше този разговор. Напомняше му кошмарите, които бе имал непосредствено след гибелта на Ани и Тод. Кошмари, в които той стоеше край пътя и ги гледаше как приближават с колата. Приближаваха към смъртта си и той го знаеше. Но беше безсилен да го предотврати. Мъчеше се да размаха ръце, но ръцете му бяха тежки като олово. Опитваше се да извика, но не се сещаше как да отвори устата си. Те минаваха покрай него, сякаш беше невидим…

Сега бе същото — сякаш поради някаква странна причина бе станал Невидим за Поли.

— Ани… — Той осъзна ужасен чие име бе извикал и бързо се поправи. — Поли. Не знам за какво говориш, Поли, но…

— Така ли? — изкрещя му тя. — Не знаеш, значи!? Защо не ме изчака аз да ти кажа, Алън? Защо не ме попита, ако нямаш търпение да чакаш? Защо го направи зад гърба ми? Как можа!?

Той стисна очи в отчаян стремеж да хване края на обърканите си мисли. Не помогна.

— Не знам какво мислиш, че съм направил, но явно е станало недоразумение. Дай да се срещнем, да поговорим…

— Не мисля, че има смисъл да се срещаме повече, Алън.

— Разбира се, че има. Ще…

Изведнъж в главата му прозвуча гласът на Хенри Пейтън: „Защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?“

— Какво „ще“? — питаше тя. — Какво?

— Просто си спомних нещо — отвърна бавно той.

— О, така ли? Да не би да е едно писмо, което си написал в началото на септември, Алън? Писмо до Сан Франциско?

— Не знам за какво говориш, Поли. Не мога да дойда сега, защото има развитие по… другия въпрос. Но по-късно…

— Нима не разбираш, Алън? Вече няма по-късно.

Говореше му през хлипане, което би следвало да направи речта й неразбираема, но той я разбираше.

— Поли, моля те…

— Не! Просто ме остави на мира. Остави ме на мира, ченге проклето!

Дзън!

И Алън остана да слуша непрекъснатия сигнал на отворената линия. Огледа се наоколо като човек, който не знае къде се намира и няма ясен спомен как се е озовал там. Очите му бяха изцъклени и невиждащи като на боксьор миг преди да прегъне колена и да се строполи на ринга за дълъг зимен сън.

Какво се бе случило? Как се бе случило толкова бързо!

Нямаше ни най-малка представа. Целият град сякаш се бе побъркал през последната седмица, а сега и Поли бе засегната от тази лудост.

Дзън!

— Ъ-ъ… шерифе?

Беше Шийла. И от кроткия й, внимателен тон Алън разбра, че тя бе надала ухо поне на част от разговора му с Поли.

— Алън, чуваш ли ме? Обади се!

Той изведнъж изпита неистово желание да отскубне микрофона от станцията и да го хвърли в храстите край пътя. А после да запали колата и да се махне. Където й да е. Просто да престане да мисли за каквото и да било, поне докато изпрати слънцето зад хоризонта.

Но вместо това събра сили и си наложи да се съсредоточи върху Хю Прийст. В този момент трябваше да мисли единствено за него, защото май щеше да се окаже, че именно той е станал причина за смъртта на двете жени. Сега трябваше да се занимава с него, а не с Поли… а в това, както имаше възможност да се убеди, се криеше невероятно облекчение.

— Слушам те, Шийла.

— Алън, мисля, че изгубих връзка с Поли. Не съм… ъ-ъъ… подслушвала, но…

— Няма нищо, Шийла. Приключихме. — Имаше нещо ужасно в това „приключихме“, но Алън отказа да мисли за него сега. — Кой е при теб в момента?

— Джон привършва с подреждането — отвърна тя, явно доволна от обрата в разговора. Клат патрулира навън. Някъде в Касъл Вю, ако се съди по последното му обаждане.

— Ясно.

Лицето на Поли, обладано от нечовешки гняв, се опитваше да изплува на повърхността на съзнанието му. Алън с усилие го подтисна и отново се опита да се концентрира върху Хю Прийст. Не можеше — за един кратък миг пред очите му падна непрогледен мрак.

— Алън? Чуваш ли ме?

— Да. Свържи се с Клат и му кажи да отиде в дома на Хю Прийст в края на Касъл Хил. Той знае къде. Предполагам, че Хю е на работа, но ако случайно си е вкъщи, искам да го доведе за разпит.

— Разбрано, Алън.

— Кажи му да действа изключително внимателно. Кажи му също, че Хю ще бъде разпитан във връзка със смъртта на Нети Коб и Уилма Джърсик. Предполагам, че ще се досети за останалото.

— Разбрано, шерифе. — В гласа на Шийла звучеше едновременно и тревога, и любопитство.

— Аз отивам в сервиза. Предполагам, че ще намеря Хю там. Край.

Той остави радиостанцията (имаше чувството, че я държи от години) и си помисли, че ако беше казал на Поли онова, което току-що предаде на Шийла, ситуацията може би нямаше да е толкова отвратителна.

Всъщност кой знае? Нима можеше да твърди нещо със сигурност, при положение че изобщо не беше наясно със ситуацията? Поли го обвиняваше в шпионаж, в задкулисни игри, а това покриваше огромна територия от възможности, при това все неизследвани.

Но ако да предупредиш хората си, че човекът, когото преследват, може да се окаже опасен, е напълно в реда на нещата, то да дадеш същата информация на приятелката си, и то по открита линия, е съвсем друго нещо.

Знаеше, че е постъпил правилно, но това не облекчаваше сърдечната му болка. Той събра сили и отново си наложи да се съсредоточи в задачата, която му предстоеше да изпълни — да намери Хю Прийст, да го доведе в кабинета си, да му намери адвокат, ако поиска, и накрая да го попита защо бе забил тирбушон в гърлото на Райдър, кучето на Нети Коб.

Известно време успяваше, но когато запали двигателя и тръгна по улицата, в мислите му бе отново Поли, а не Хю Прийст.

Шеста глава

1