да си ги вземе.
Затова за пръв — а може и за последен — път в живота си Бил опита с измама.
— Хенри — подхвана кротко той, — струва ми се, че имаш нужда от нещо за пиене. Дай да синя по едно малко, преди да тръгнеш?
Хенри беше изчезнал някъде зад бара и Били чуваше само трополене и откъслечни псувни. Когато шефът му най-после се изправи, в ръцете му се мъдреше продълговата кутия с катинар. Той остави кутията на бара и започна да рови из връзката ключове на колана си.
Междувременно обмисли предложението на Били, понечи да поклати глава, а после размисли. Всъщност да пийне едно питие не беше чак толкова лоша идея — щеше да успокои и нервите му, и ръцете му.
Намери ключа, който търсеше, отключи катинара и го остави на бара.
— Добре, но ако ще пием, дай поне да е като хората. „Чивас“. Малък за теб, голям за мен — каза той и размаха пръст срещу него.
Били изстина. Беше почти сигурен, че шефът му ще добави:
— Слушам! — отвърна той, успокоен и хукна за бутилката, преди на Хенри да му дойде друг акъл.
6
Дийк Брадфорд, човекът, който ръководеше най-мащабното и най-скъпо начинание в Касъл Рок — Обществените дейности, беше направо бесен.
— Не, няма го — каза тон на Алън. — Не е идвал цял ден. Но ако го видиш преди мен, направи ми услугата да му кажеш, че е уволнен.
— Защо го държа толкова дълго, Дийк?
Двамата стояха пред общинския гараж, а до тях трима мъже разтоварваха огромен камион с малки, но тежки дървени каси. На всяка от тях беше щампован червен ромб — взривоопасно. Вътре в склада шумеше климатик. Беше твърде странно да чуеш климатик по това време на годината, но за Касъл Рок последната седмица наистина бе странна.
— Търпях го повече, отколкото трябваше — призна той и прокара пръсти през късата си посивяла коса. — Все ми се струваше, че някъде вътре в него се крие един добър човек. Дийк беше от ония ниски, набити мъже — бурета с крака, които винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще се сбият. Но той бе може би най-добродушният човек, който Алън някога бе познавал.
— Когато не е пиян или махмурлия, Хю няма равен на себе си в работата. Освен това нещо в лицето му ме караше да мисля, че не е от ония, които просто не могат без алкохол. Реших, че като е на постоянна работа, ще се оправи, ще почне отначало. Но миналата седмица…
— Какво миналата седмица?
— Направо се беше побъркал. Непрекъснато изглеждаше като пиян — не непременно от алкохол. Очите му едни такива хлътнали, а като му говориш, все гледа някъде през тебе. По едно време започна сам да си приказва.
— За какво?
— Не знам. Съмнявам се някой да е обърнал внимание. Мразя да уволнявам хората си, но за Хю бях решил много преди да дойдеш. Край, приключвам с него.
— Извини ме, Дийк.
Шерифът се върна до колата, обади се на Шийла и й каза, че Хю не е бил на работа цял ден.
— Виж да се свържеш с Клат, Шийла, и му кажи много да внимава. Прати Джон за подкрепление. — Той се поколеба за миг. От опит знаеше, че прекалената напрегнатост може да доведе до неприятни инциденти, но просто трябваше да ги предупреди. Беше длъжен. — Клат и Джон да смятат Хю за въоръжен и опасен. Ясно ли е?
— Въоръжен и опасен. Приемам.
— Действай. Край.
Остави микрофона и се върна при Дийк.
— Смяташ ли, че може да е напуснал града, Дийк?
— Кой? Хю!? — учуди се Дийк. — Хора като него
Той погледна към мъжете, които сваляха дървените каси от камиона, и викна:
— Я по-полека, момчета! Пратил съм ви да ги разтоварвате, а не да си играете на пиян морков с тях.
— Много динамит сте докарали — каза Алън.
— Да, бе — двайсет каси. Ще взривяваме един гранит в мината на Пето. Като гледам, ще ни остане достатъчно, да изстреляме Хю чак на Марс, ако искаш.
— И защо толкова много?
— Не беше моя идея. Бъстър увеличи поръчката ми, Бог знае защо. Но като види сметката за тока тоя месец, направо ще побеснее. Освен ако времето не се захлади. Тия климатици здравата гълтат, но трябва да държим фойерверките на хладно, иначе… Всички разправят, че с тия новите взривове няма проблеми, но сигурното си е сигурно.
— Бъстър ти увеличил поръчката?
— Да, бе — с четири или шест каси. Чудесата не свършват, а?
— Така е. Дийк, мога ли да ти ползвам телефона.
Алън седя зад бюрото на Дийк почти две минути.
Телефонът в дома на Поли звънеше ли звънеше, но никой не го вдигна.
Той излезе от кабинета бавно, с наведена глава. Дийк слагаше катинара на склада с взривовете и когато се обърна, лицето му беше тъжно и уморено.
— Някъде дълбоко в Хю Прийст наистина имаше един добър човек, Алън. Кълна се в Господ, че имаше. Понякога — и то по-често, отколкото хората си мислят — този добряк излиза на повърхността. Но с Хю… — Сви рамене. — С Хю няма шанс.
Алън кимна.
— Добре ли си, Алън? Изглеждаш сякаш си спал накриво нощеска.
— Добре съм — отвърна той с усмивка.
Но това бе самата истина — беше спал накриво. Поли също. А също и Хю, и Брайън Раск, и толкова други. Днес сякаш всички в този град бяха спали накриво.
— Искаш ли вода, или студен чай? Готов е.
— Благодаря ги, но трябва да вървя.
— Добре, дръж ме в течение.
Това Алън не можеше да му обещае, но имаше странното предчувствие, че скоро Дийк ще може сам да го прочете вестниците или пък да го види по телевизията.
7
Малко преди четири старият шевролет на Лени Партридж спря на паркинга пред „Неизживени спомени“ и отвътре излезе Хю — мъжът на деня. Ципът му беше разкопчан, а на врата му още висеше оръфаната лисича опашка. Той прекоси тротоара, шляпайки по горещия цимент с босите си крака, и отвори вратата. Малкото сребърно звънче издрънча.
Единственият човек, който го видя да влиза, беше Чарли Фортин. Той стоеше пред портата на „Уестърн Ауто“, и пушеше една от вонящите си домашно свити цигари.
— Старият Хю окончателно се е побъркал — каза си и поклати глава.
Вътре господин Гонт посрещна стария Хю с любезна, гостоприемна усмивчица… сякаш боси и разголени мъже с лисичи опашки на шията час по час влизаха в магазина му. На списъка до касовия апарат бе положена още една отметка. Последната.
— Загазил съм — каза Хю и тръгна към господин Гонт. Очите му се стрелкаха насам-натам в гнездата си като топчета във флипер. — Този път здравата съм загазил.
