двигателя, форсира го с рева на гладен тигър и изхвърча от паркинга със скърцане на гуми.
Слоупъра тръгна към скейтборда си, кашляйки и размахвайки театрално ръце, уж да разкара прахоляка от лицето си.
Бието на старата му фланелка беше напълно откъснато от предницата и висеше като огърлица на кльощавия му врат. Но Слоупи се усмихваше доволен. Току-що бе изпълнил заръката на господин Гонт и се бе справил като отличник. Треньорът Прат беше по-бесен и от мокра кокошка.
Вече можеше да се прибере у дома и да се порадва на чайника си.
— Де дъ-дъ-да можех и да не за-за-за-еквам — отбеляза като за протокола той и се метна на скейтборда.
15
Шийла видя голям зор да свърже Алън и Хенри Пейтън — ако успееше да набере Хенри, губеше връзката с Алън, и обратното. Тъкмо бе извършила своеобразния технически подвиг, когато личната линия на Алън светна. Тя остави цигарата, която имаше намерение да запали, и натисна копчето.
— Кабинетът на шериф Пангборн.
— Ало, Шийла. Мога ли да говоря с Алън?
— Поли, ти ли си? — свъси вежди жената.
Отлично знаеше кой е насреща, но никога не бе чувала Попи да говори с такъв тон — студено и официално като отговорен секретар28 на голяма компания.
— Да — отвърна тя. — Искам да говоря с Алън.
— В момента не може, Поли. Той говори с Хенри Пей…
— Ще чакам — прекъсна я Поли. Шийла започваше да се изнервя.
— Виж… ъ-ъ… с удоволствие, но е малко сложно. Алън не е в кабинета си… Прехвърлих Хенри през радиостанцията.
— Щом можеш да прехвърлиш Хенри, значи можеш да прехвърлиш и мен. Нали така? — каза хладно Поли.
— Да, но не знам колко време ще…
— Ако ще да говорят до второ пришествие — прекъсна я за втори път. — Ще чакам. Като свършат, свържи ме с Алън. Знаеш, че ако не беше важно, нямаше да те моля да го правиш, нали Шийла?
Да, тя го знаеше. Но знаеше също и че Поли започваше да я плаши.
— Поли, добре ли си?
Последва дълга пауза, а после Поли отговори на въпроса с въпрос:
— Шийла, да си писала някаква кореспонденция от името на шерифа до отдел „Социални грижи за деца и сираци“ в Сан Франциско? Или пък да си виждала писма, адресирани до там?
В главата й изведнъж светна цяла редичка червени лампи. Тя направо боготвореше Алън Пангборн, а Поли Чалмърс го обвиняваше в нещо. Не можеше да разбере в какво, но безпогрешно разпозна обвинение в гласа й.
— Не даваме такава информация на всеки — отвърна тя със съответно охладняване на тона. — По- добре питай шерифа, Поли.
— Ще го питам. Свържи ме, като свършат, ако обичаш.
— Поли, какво става? Сърдиш ли се за нещо на Алън? Защото, ако е така, трябва да знаеш, че той никога не би…
— Вече нищо не знам. Ако съм те питала нещо нередно, извинявай. Сега би ли ме свързала с Алън, или ще трябва да изляза да го търся по улиците?
— Ще те свържа.
Изведнъж се почувства объркана и притеснена, сякаш се бе случило нещо ужасно. И тя като повечето жени в Касъл Рок вярваше, че Алън и Поли наистина се обичат и беше склонна да гледа на тях като на герои от тъжна приказка, чийто край ще се окаже добър… и любовта някак си ще възтържествува.
Но Поли беше повече от ядосана. В гласа й имаше и болка, и нещо друго. За Шийла това „друго“ приличаше на омраза.
— Ще трябва да почакаш, Поли. Може би ще говорят дълго.
— Няма значение. Благодаря ти, Шийла.
— Няма за какво.
Шийла остави слушалката и отново взе цигарата си. Запали я, дръпна дълбоко и замислено се загледа в мъждукащата светлина на огънчето.
16
— Алън? — провикна се Хенри Пейтън. — Алън, чуваш ли ме? — Гласът му звучеше, сякаш говореше от тунел.
— Чувам те, Хенри.
— Преди половин час ми се обадиха от ФБР. Извадихме голям късмет с тия отпечатъци.
Сърцето на шерифа мина на по-висока предавка.
— Онези от вратата на Нети ли? Размазаните?
— Точно. Имаме пълно съответствие с един твой човек. Регистриран е — дребно хулиганство през 1977. Разполагаме и със снимки от досието.
— Не ме мъчи, Хенри — кой е?
— Гражданинът се казва Хю Албърт Прийст.
— Хю Прийст! — възкликна Алън.
По-малко би се учудил, ако Хенри бе назовал името на Джеймс Данфърд Куейл29. Доколкото му бе известно, двамата еднакво добре познаваха Нети Коб.
— Откъде накъде Хю Прийст ще коли кучето на Нети? Или пък ще троши прозорците на Джърсик?
— Не знам, не познавам господина — отвърна Хенри. — Иди питай него. Всъщност, защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?
— Добра идея — отвърна Алън. — Ще се чуем по-късно, Хенри. Благодаря ти.
— Само ме дръж в течение, приятел. Предполага се, че аз водя делото, нали знаеш?
— Нямаш проблеми.
Връзката прекъсна с метално
— Шерифе, Поли Чалмърс чака на другата линия. Помоли ме да ви свържа, щом се освободите.
„Поли ли?“ — примига учудено той и изведнъж го обзе страх, какъвто човек изпитва, когато телефонът звънне в три часа през нощта. Тя никога не бе молила за такава услуга преди и ако го бяха питали, би казал, че никога не би го направила. Това би било в противоречие с представата й за добро поведение, а Поли изключително много държеше на доброто поведение.
— Каза ли защо ме търси, Шийла?
— Не, шерифе.
Естествено, че не. Тя нямаше навика да занимава хората с проблемите си. Самият факт, че бе попитал за това, показваше колко изненадан беше всъщност.
— Шерифе?
— Прехвърли я, Шийла.
— Разбрано, шерифе.
Алън стоеше на слънцето, а сърцето му биеше като обезумяло. Тая работа не му харесваше.
Отново се чу
— Давай, Поли — трябва да си на линия.
— Алън? — Гласът й бе толкова силен, че той почти отскочи. Това не бе нейният глас, а на някакъв…
