се бе влюбил в Сали, Лестър — най-кроткият сред мъжете — изпитваше ярост към нея. С какво право му казваше да върви по дяволите? С какво право го наричаше копеле?
Ядосана е от нещо. Добре де — ядосана е. Може би й е дал някакъв повод да му се сърди. Той нямаше и най-малка представа какъв може да е този повод, но да речем, че го има. Даваше ли й това право да се нахвърли, насреща му, без дори да си направи труда да поиска обяснение? Даваше ли й право да отиде да спи у Айрийн Латдженс, та да не може той и с полиция да я намери? Или пък да отказва всичките му обаждания и да праща Мона Лоулес за посредник?
„Ще я намеря и ще разбера какво я мъчи. А като си го излее, ще се сдобрим. А после ще й прочета същата лекция, която чета на новаците в отбора по бейзбол — за това, че доверието е ключът към съвместната работа.“
Свали сака си, метна го на задната седалка и се качи в колата. Още преди да затвори вратата, вниманието му бе привлечено от някакъв черен предмет, който се подаваше изпод предната седалка. Приличаше на портфейл.
Лестър се хвърли да го вземе, мислейки, че е на Сали. Ако го е забравила в колата по време на празниците, досега сигурно е установила липсата му и се е изпопритеснила. А той щеше да я успокои, като й го върне, и така другият разговор щеше да мине по-леко. Но портфейлът не беше неин — разбра го още щом го видя по-отблизо. Този беше черен, от лицева кожа, а тя имаше син, велурен и много по-малък.
Заинтригуван, той го отвори, Първото нещо, което се изпречи пред очите му, му подейства като удар със стик. Беше служебната карта на Джон Лапоант.
Какво, за Бога, бе правил Джон Лапоант в
„Сали беше с колата през целия уикенд — шепнеше някакъв глас. — Какво, по дяволите, си
— Не! — каза той. — Не може да бъде. Не е възможно да се срешат!
Но се бяха срещнали. Двамата бяха излизали в продължение на повече от година въпреки растящата вражда между католици и баптисти. Бяха се разделили малко преди историята с казиното, но…
Лестър излезе от колата и взе да прелиства прозрачните джобове на портфейла. Съмнението му растеше с всеки миг. Ето шофьорската книжка на Лапоант — на снимката той беше с ония тънки мустачки, които бе пуснал, докато ходеше със Сали. Знаеше как някои хора наричат такива мустачки — пичеловки.
Ето и риболовният му билет. И снимка на родителите му. И ловен билет. И…
Гледаше вцепенен снимката, на която бе попаднал, и не можеше да повярва на очите си. Беше снимка на Джон и Сали — приятел и приятелка. Двамата стояха пред някакво панаирно стрелбище, гледаха се и се смееха. Тя държеше огромно плюшено мече. Лапоант може би току-що й го бе спечелил на стрелбището.
Лестър гледаше снимката, а в средата на завидно високото му чело запулсира вена.
Как го беше нарекла? Лъжливо копеле?
— Виж ти кой го казва — прошепна.
В душата му се надигна ярост. Всичко стана светкавично. А когато миг по-късно някой го побутна по рамото, той се обърна обезумял, хвърли портфейла на пода, сви юмруци и… едва не прати безобидния пелтек Слоупи Дод в края на следващата седмица.
— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — смънка детето. Очите му бяха огромни и кръгли, но не изглеждаше уплашен. Любопитен, да, но не и уплашен. — Добъ-бъ-бре ли съ-съ-сте?
— Да — отвърна ядосано Лестър. — Върви си у дома, Слоупи. Нямаш работа е тоя скейтборд на паркинга.
Той се наведе да вземе портфейла, но Слоупи беше половин метър по-близо до земята и го изпревари. Момчето погледна с любопитство снимката на Лапоант върху шофьорската книжка и подаде портфейла на треньора Прат.
— Тъ-тъ-тоя е о-о-ня — каза небрежно Слоупи и се метна на скейтборда да си върви.
Но преди да успее да потегли, Лестър го сграбчи за фланелката. Дъската се изплъзна изпод краката му, тръгна сама и се удари в някакъв сандък за цветя. Фланелката на Слоупи с
Стиснал парче от фланелката на Слоупи в юмрук с размерите на хамбургски салам, Лестър навря запотеното си лице в лицето му. Вената на челото му всеки момент щеше да изскочи.
— Какво значи „тоя е оня“?
— Съ-съ-същият дъ-д-дето въ-в-взе гъ-г-госпожица Ра-Ра-Ратклиф в пе-пе-петък съ-съ-след у-у- чилище.
— Взел я
— Д-да — отвърна Слоупи. — За-за-заминаха с ва-ваш’та к-кола, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат. Тъ-той ка-ка-раше.
— Караше? Той караше
— Тъ-тъ-този — каза Слоупи и посочи снимката на книжката. — Н-но преди да се ка-качат, тъ-тъ-той я це-це-целуна.
— Направи ли го? — попита Лестър. Лицето му бе станало каменно. — Направи ли го те питам?
— О, дъ-дъ-да.
Широка (и твърде похотлива за възрастта му) усмивка цъфна на лицето му.
С мек, кадифен глас, напълно различен от грубия „давайте, момчета“ тон, с който обикновено ревеше из игрището, Лестър попита:
— А тя отвърна ли на целувката му? Как мислиш, Слоупи?
Слоупи многозначително врътна очи.
— Мъ-мъ-мисля, че дъ-дъ-да! Мъ-мъ-мисля, че го къ-къ-караха с е-е-език, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат!
— Значи с език — размишляваше той с новия си, мек като кадифе глас.
— А-ха.
—
— Чъ-чъ-чес’на дъ-дума.
Пусна Слоупъра (както го наричаха малкото му приятели) и се изправи. Вената на челото му постепенно влизаше в нормалния си ритъм. На лицето му бе изписана усмивка. Неприятна и отблъскваща, разкриваща много повече бели, квадратни зъби, отколкото бе нормално да има човек. Сините му очи се бяха превърнали в малки, сбръчкани триъгълничета. Късата му коса стърчеше наелектризирана.
— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — обади се Слоупи. — Съ-съ-сичко наред ли е?
— Да — отвърна той с новия си, мек като кадифе глас и усмивката се скри от лицето му. — И да не е, ще го вкарам в ред.
Мислено вече стискаше за гушата оня проклет френски лъжец, паналюбец, панаир-стрелец, Сали- крадец, жабоядец, наречен още Джон Ланоант. Задникът, който се правеше на мъж. Задникът, който явно бе научил момичето, което Лестър обичаше, момичето, което не си отваряше и на милиметри устата, когато той я целуваше, как „да го кара с език“.
Първо щеше да се заеме с Джон Ланоант. Никакъв проблем. А после. После щяха да си поговорят със Сали.
— Няма нещо, което да не мога да вкарам в ред — повтори с новия си, мек като кадифе глас и се пъхна зад волана.
Колата покорно се килна на една страна под стоте килограма мускули на Лестър Прат. Той запали
