Неизживени спомени

Извинявай, че постъпвам така, но ми се налага да напусна града и нямам време за шеги. Искам две хилядарки. Донеси ми ги довечера в седем у дома. Дотук мисля, че ще успееш да се и изплъзнеш, няма да е лесно, но едва ли ще е проблем за мазно копеле като тебе. Но я си представи, ако разлепя копия от тези снимки на всяка телефонни кабина в града, точно под плакатите за Нощта в казиното? Ще те изхвърлят от града с краката напред, старче. И помни, ако не ми донесеш две хиляди долара най-късно до седем и петнайсет, ще съжалиш, че си се родил с патка.

Твой приятел,

Джордж

Твой приятел.

Твой приятел!

Погледът му непрекъснато се връщаше към тези последни думи. Той ги препрочиташе отново и отново и не можеше да повярва на очите си.

Мръсник! Юда! Предател!

Брайън Макгинли продължаваше да чука на вратата, но когато Франк Джюът най-после вдигна глава от онова, което бе ангажирало вниманието му на бюрото, юмрукът на Брайън увисна във въздуха.

Лицето на шефа му бе восъчно бледо, с изключение на две яркочервени нетна на бузите му. Зъбите му бяха оголени в злобна усмивка.

В този момент той изобщо не приличаше на господин Уедърбий.

„Мой приятел!“ — помисли си Франк, смачка бележката и прибра лъскавите снимки обратно в илика.

Синият пламък на гнева бе станал оранжев. Угасналото огнище се превръщаше във вулкан.

„Ще отида, разбира се. Ще отида да си поприказвам с моя приятел Джордж.“

10

Наближаваше три и петнайсет и Алън реши, че Брайън Раск е минал по друг път — върволицата от ученици вече съвсем оредяваше.

Но тъкмо бе посегнал за ключовете си, когато по улицата се зададе слабичка, издължена фигура на колело. Момчето караше бавно и сякаш висеше на кормилото. Главата му бе толкова наведена, че шерифът не можеше да види лицето му.

Но видя голямата кошница за пикник в багажника на колелото.

11

— Разбираш ли, Поли? — попита Гонт и й подаде плика.

— Да,… р-разбирам — отвърна тя, но в замечтаното й лице се четеше тревога.

— Не изглеждаш щастлива.

— Ами-и-и…

— Амулетите не действат на нещастни хора — каза й той и в същия миг жестока болка прониза като с острие ръцете й. Жената глухо простена.

Господин Гонт й направи знак да се приближи и попита с меден глас:

— Нали не искаш да се върнеш към предишното си състояния, а, Поли?

— Не! — проплака тя. Гърдите й бясно подскачаха нагоре-надолу, ръцете й трепереха, огромните й трескави очи нито за миг не се отделиха от неговите. — Моля ви, не!

— Защото нещата ще отивам все към по-зле, нали?

— Да! Да! Така е!

— А никой не може да те разбере. Нито дори шерифът. Той не знае какво е да се събудиш посред нощ с ад в ръцете си, нали?

Поли поклати глава и се разплака.

— Прави каквото ти казвам и никога няма да се будиш така. И още нещо. Поли — прави каквото ти казвам и ако някой в Касъл Рок научи, че детето ти е изгоряло живо в една съборетина в Сан Франциско, то няма да е от мен.

Тя издаде дрезгав, отчаян нисък — писък на жена, безнадеждно впримчена в безпощаден кошмар.

Търговецът се усмихна.

— Адът има много лица, Поли.

— Откъде знаете за него? — прошепна тя. — Никой не знае. Дори Алън. Казах му…

— Знам, защото това ми е работата. А неговата е да се съмнява. Поли. Затова той нито за миг не е повярвал на онова, което си му казала.

— Той каза, че…

— Сигурен съм, че е казал какво ли не, но не ти е повярвал. Жената, която нае да го гледа, беше наркоманка, нали? Ти нямаш вина за това, но обстоятелствата, довели до крайния резултат, са били изцяло подвластни на твоя избор, нали, Поли? Твоят избор. Момичето, което си наела да пази Келтън, умира от свръхдоза и си изпуска цигарата в кошчето. Съгласен съм, че тя е дръпнала спусъка, но оръжието е било заредено от твоята гордост, от твоята неспособност да сведеш глава пред родителите си и останалите добри хорица на Касъл Рок.

Поли вече хълцаше от плач.

— Но нима една млада жена няма право на гордост? — попита кротко Гонт. — Когато всичко друго й се е изплъзнало, няма ли право поне на това — на последната монета, без която кесията й ще е напълно празна?

Тя гордо вдигна разплаканото си лице.

— Смятах, че това си е моя работа. И сега смятам. Нека да е гордост, и какво от това?

— Да — отвърна спокойно той. — Говориш като победител… но те щяха да те приемат, нали? Родителите ти. Може би нямаше да им е приятно — не и с детето, което непрекъснато да им напомня за случилото се, не и сред злите езици, които се развързват в малките градове като този — но щяха да те приемат.

— Да, и щях да прекарам целия си живот, опитвайки се да се измъкна от опеката на майка си! — изкрещя с грозен, гневен глас, който изобщо не приличаше на нейния.

— Да — отвърна все така кротко Гонт. — Затова избяга далеч. С Келтън и гордостта си. А когато Келтън си отиде, остана ти само едната гордост.

Поли простена от мъка и зарови лице в дланите си.

— Боли повече от ръцете, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си. Гонт сложи грозните си, дългопръстести ръце зад врата и заговори сякаш четеше проповед:

— Човечество! Какво благородство! Какво желание да пожертваш ближния!

— Престанете! — проплака жената. — Не можете ли просто да престанете!

— Това са най-съкровените ти тайни, нали, Патриша?

— Да.

Той докосна челото й. Тя трепна за миг, но не се дръпна.

— Това е врата към ада, която не искаш никога да отваряш, нали?

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си.

— Тогава прави, каквото ти казвам. Поли — прошепна й той, а после отдръпна едната ръка от лицето й и започна да я гали. — Прави каквото ти казвам и си затваряй устата. — Вгледа се отблизо в обляното й в сълзи лице, в мокрите й зачервени очи и на устните му се изписа гримаса на отвращение.