— Не знам от кое ми се повдига повече — от плачеща жена или от кискащ се мъж. Избърши проклетото си лице, Поли!
Бавно, като насън, тя извади дантелена кърпичка от чантата си и започна да попива сълзите си.
— Така е по-добре — каза той и се изправи. — Ще те пусна да си вървиш. Поли. Предстои ти работа. Но искам да знаеш, че за мен беше огромно удоволствие да работя с теб. Винаги съм се наслаждавал на жени, които се гордеят от себе си.
12
— Ей, Брайън, искаш ли да видиш едни фокус?
Момчето на колелото рязко вдигна глава, перчемът над челото му се метна назад и Алън безпогрешно разпозна в очите му неподправен, първичен страх.
— Фокус ли? — попита то с треперещ глас. — Какъв фокус?
Шерифът не знаеше от какво се страхува момчето, но разбра едно — магьосничеството, на което толкова пъти бе разчитал, за да стопи леда между себе си и децата, този път поради някаква странна причина бе имало обратният ефект. Но трябваше да довърши започнатото.
Той вдигна лявата си ръка — онази с часовника — и се усмихна срещу бледото, напрегнато лице на Брайън Раск.
— Както виждаш в ръкава ми няма нищо освен ръката ми, която продължава чак до рамото. Но…
Алън направи артистично движение с дясната си ръка и незабелязано избута малката пачка изпод часовника си. Бързо я стисна в юмрука си, дръпна невидимата връвчица, която разтваряше цветните листчета и долепи длани. Когато ги разтвори в ръцете му разцъфна голям букет от неестествено красиви хартиени цветя.
Той бе нравил този фокус стотици пъти и нито веднъж така добре, както в този горещ октомврийски следобед. Но очакваната реакция — моментна изненада, последвана от усмивка с една трета изумление и две трети възхита — не се изписа на лицето на Брайън. Момчето хвърли бегъл поглед към букета и отново впери очи в Алън.
— Страхотно, а? — възкликна шерифът и устните му се разтегнаха в усмивка, точно толкова естествена, колкото и зъбите на баба му.
— Да — отвърна Брайън.
— А-ха. Виждам, че си поразен.
Алън събра длани и букетът отново изчезна. Фасулска работа. Но беше крайно време да си купи нови цветя. Тези всеки момент щяха да се разпаднат. Нежната пружина бе започнала да се разхлабва, а шарените цветчета скоро съвсем щяха да се разръфат.
Отново разтвори длани, усмихвайки се този път искрено. От букета нямаше и следа — той се бе превърнал в малко тесте цветни листчета, скрити под часовника му.
Брайън Раск не отвърна на усмивката — всъщност лицето му бе лишено от каквото и да е изражение. Останките от летния му тен не можеха да скрият бледността на лицето му. Нито пък белезите на ранния пубертет: куп пъпчици по челото, една по-голяма в ъгъла на устните, черни точки от двете страни на носа. Под очите му тъмнееха морави кръгове. Сякаш от години не беше спал като хората.
„Това дете изобщо не е на себе си — помисли си Алън. — Душата му е дамгосана, може би дори смазана.“
Възможните причини бяха две: или Брайън Раск бе видял вандала, вилнял в дома на Джърсик, или самият той бе този вандал. И двете бяха еднакво благодатни за следствието, но ако беше второто, Алън едва ли можеше да си представи вината, която сега тегнеше на плещите на това невръстно момче.
— Фокусът е страхотен, шериф Пангборн — каза детето с безизразен, безчувствен глас. — Наистина.
— Благодаря ти. Радвам се, че ти хареса. Знаеш ли за какво те търся, Брайън?
— Мисля… че да.
В този миг Алън беше почти сигурен, че момчето ще си признае за прозорците. Тук на този ъгъл то щеше да си признае и шерифът щеше да направи голяма стъпка към разплитане на мистерията.
Но Брайън не каза нито дума повече. Просто стоеше и го гледаше с уморени, леко зачервени очи.
— Какво стана, синко? — попита го със същия кротък и спокоен глас. — Какво стана у Джърсик?
— Не знам — отвърна вяло Брайън. — Но го сънувах снощи. А също и в неделя. Сънувах, че отивам в къщата, и в съня си виждам кой вдигна целия шум.
— И кой, Брайън?
— Едно чудовище — отговори момчето. Гласът му не се промени нито за миг, но две големи сълзи увиснаха на миглите му. — В съня си вместо да избягам, чукам на вратата. Тя се отваря, излиза едно чудовище и… ме… изяжда.
Сълзите натежаха и се търкулнаха по изнуреното му лице.
„И това може да е — помисли си Алън. — Ужас, най-обикновен ужас.“
Подобен на този, който би изпитало малко дете, ако влезе в спалнята в неподходящ момент и завари родителите си да се любят. Само защото е твърде малко, за да знае как изглежда любовта, то си мисли, че се бият.
Но…
Някак си не можеше да го приеме. Имаше чувството, че това момче го лъже в очите въпреки страдалческия му вид, който сякаш казваше:
Той не можеше да си отговори, но опитът му подсказваше, че Брайън знае кой е извършил престъплението. Може би му беше близък и момчето се чувстваше задължено да го прикрива. Или пък онзи знаеше, че Брайън го е видял, и малкият просто го беше страх от отмъщение.
— Някой е изпочупил прозорците на Джърсик с камъни — каза мъжът с тих и, дай Боже, спокоен глас.
— Да, господине — въздъхна момчето. — Може и така да е било. Аз помислих, че се карат, но може и някой да е хвърлял камъни.
— Значи помислил си, че се карат?
— Да, господине.
— Така ли си помисли наистина.
— Да, господине.
Алън въздъхна.
— Е, сега вече знаеш какво е станало. И разбираш, че това е сериозно престъпление, дори и нищо да не последва след него.
— Да, господине.
— Но този път е имало последствия. Нали знаеш, Брайън?
— Да, господине.
Тези тъжни детски очи, които го гледаха от спокойното, бледо лице, за него означаваха само едно: че момчето иска да му разкаже всичко, но никога няма да го направи.
— Изглеждаш много нещастен, Брайън.
— Да, господине.
— Да, господине. Значи ли това, че си нещастен, Брайън?
Момчето кимна и поредните две сълзи се търкулнаха по бузите му. Алън изпита две напълно изключващи се чувства: дълбоко съжаление и яростно отчаяние.
— И защо си нещастен, Брайън? Кажи ми.
— Преди сънувах толкова хубави неща — прошепна едва чуто то. — Глупави, но хубави. Сънувах госпожица Ратклиф, учителката ми по правоговор. Сега знам, че е било глупаво. Преди не го знаех, но ми беше по-добре. Сънят, който сега сънувам… онзи за чудовището… той ме плаши, шериф Пангборн… но нещастието ми идва от нещата, които знам. Това е като да знаеш как фокусникът прави номерата си.
Сведе за миг глава и шерифът можеше да се закълне, че гледа часовника му.
