потрябва.
— Нищо. Това е специална оферта. Приемете го като… — усмивката му стана още по-широка — … личен подарък.
— Благодаря ви — каза Ленор. — Чувствам се толкова по-добре.
— Както винаги на вашите услуги — отвърна Гонт с лек поклон.
8
Норис Риджуик не беше за риба.
Той надзърташе през прозореца в спалнята на Хю Прийст.
Хю се бе проснал на леглото и хъркаше. Беше обут само в окапани с урина шорти. Огромните му, възлести ръце стискаха парче сплъстена козина. Норис не можеше да види добре — ръцете на Хю бяха големи, пък и прозорецът беше доста мръсен — но му се стори, че той държи някаква стара, проядена от молци лисича опашка. Всъщност това нямаше никакво значение. Важното бе, че Хю Прийст спеше.
Норис се върна на поляната при колата си, която го чакаше, паркирана зад буика на Хю, отвори вратата и се навря вътре. Кошницата му стоеше на пода. Новата му въдица лежеше на задната седалка — бе решил, че е по-сигурно да я носи със себе си.
Все още не я беше използвал. Беше го
Смоки беше стара кафява пъстърва — легенда сред местните рибари. Говореше се, че е дълга над шейсет сантиметра, пъргава като лалугер, силна като бик, твърда като стомана. Старците разправяха, че по устата й стърчали кукичките, с които я бяха закачали през годините, но… никой не бе успял да я хване досега.
Беше си чиста лудост човек да мисли, че някаква си пъстърва, пък макар и огромна като Смоки (ако Смоки наистина съществуваше), може да счупи такава първокачествена въдица, но той смяташе, че е възможно. Както му бе тръгнало напоследък, всичко беше възможно. Почти чуваше трясъка, чувстваше агонията при вида на скъпоценната си въдица, унищожена, пречупена на две. А после — след дъжд качулка… И да му мислиш и да не — все тая. Счупената въдица става само за подпалки.
Затова в края на краищата бе ловил риба със старата си пръчка. Е, не видя риба за вечеря, но… видя господин Гонт. В съня си.
Той носеше високи гумени ботуши и стара шапка с пера, които весело подхвърчаха над периферията. Седеше в лодка на десет метра навътре в езерото, а Норис стоеше на източния бряг пред старата барака на баща си, която бе изгоряла преди сума ти години. Господин Гонт говореше, а той слушаше. Търговецът му напомни за обещанието и Норис се оживи — значи правилно бе постъпил вчера, като предпочете старата си пръчка пред прелестния „Бейзън“. Беше твърде хубав, за да го рискува човек. Направо си беше престъпление да се използва за риболов.
Сега, пред дома на Хю Прийст. Норис отвори кошницата си, извади дълъг нож за кормене на риба и отиде до буика.
„Заслужава си го тоя пияница“ — каза си, но част от съзнанието му не беше на това мнение. Част от съзнанието му подсказваше, че прави жестока, непростима грешка, от която никога не ще може да се отърве. Той беше полицай — работата му бе да арестува хора, които вършеха онова, което се готвеше да извърши. Това си беше чиста проба хулиганство, а хулиганите бяха престъпници.
Гласът не довърши мисълта си. Нямаше и нужда. Норис прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците, ако се откажеше сега. Щеше да се върне в колата и да завари въдицата си счупена на две. Защото всяко решение си има последствия. Защото в Америка човек може да има всичко, което поиска, стига да си плати. А ако не може или
„Той също би го направил — помисли си изнервено Норис. — И то не заради такава хубава въдица като «Бейзън». Хю Прийст би прерязал и гърлото на майка си за шише уиски и пакет цигари.“
Чувството му за вина бе притъпено. А когато нещо вътре в него отново започнеше да протестира, да му казва „моля те, помисли,
Отново притича до прозореца, а сърцето биеше силно в тесните му гърди. Хю Прийст продължаваше да спи сладък сън, стиснал мърлявото парче козина в ръцете си.
„За какво, по дяволите, му е тоя боклук? — помисли си Норис — Прегърнал го като че ли му е плюшено мече.“
После се метна на колата си, изключи от скорост и бавно и безшумно пусна „костенурката“ по наклона. Запали двигателя едва след като излезе на пътя и натисна педала на газта. Болеше го глава. Стомахът му се свиваше на топка. Той си повтаряше, че няма значение, че се чувства добре. Добре, по дяволите.
Нямаше ефект, докато не се протегна между седалките и не стисна дръжката на въдицата в левия си юмрук. Едва тогава започна наистина да се чувства по-спокоен.
9
Сребърното звънче издрънча.
Слоупи Дод влезе в „Неизживени спомени“.
— Здравей, Слоупи — посрещна го господин Гонт.
— Зъ-зъ-здра-въ-вейте, гъ-гъ-господ-дин Гъ-гъ-гъ…
— Не се мъчи, Слоупи — каза търговецът и вдигна два пръста срещу простоватото му лице.
Момчето изведнъж усети как някакъв възел в главата му се развързва като с магическа пръчка и устата му увисна отворена.
— Какво ми направихте? — попита той стреснат. Думите се изляха от устата му като по вода.
— Един трик, който госпожица Ратклиф с удоволствие би усвоила — отвърна с усмивка мъжът и сложи отметка до името на Слоупи в списъка.
После погледна старинния часовник, който доволно тиктакаше в ъгъла. Часът бе един без петнайсет.
— Как успя да излезеш по-рано от училище? Няма ли някой да се усъмни?
— Няма. — Момчето продължаваше да стои като треснато и усилено се мъчеше да погледне към устата си, сякаш можеше да види как думите му излизат от нея с такава невиждана досега лекота. — Казах на госпожа Диуийзи, че ме боли корем. Тя ме прати при сестрата. На нея казах, че се чувствам по-добре, но още ми се гади. Тя ме пита дали мога да стигна до къщи, казах „да“ и тя ме пусна. — Млъкна за миг. — Дойдох, защото бяха заспал в читалнята. Сънувах, че ме викате.
— Вярно е — каза Гонт и му се усмихна. — Кажи ми — майката ти хареса ли чайника, който и купи оттук?
Лицето на Слоупи пламна от неудобство. Той понечи да каже нещо, но се отказа и впери поглед в обувките си. С най-кроткия си и нежен глас търговецът попита:
