Неизживени спомени

мръсник, нали така?

Тя кимна подсмърчайки, а Айрийн просто нямаше търпение да дойде утрото, за да може да разкаже историята на всичките си приятелки. Те просто нямаше да повярват. Опитваше искрено съжаление към Сали, но в известен смисъл беше доволна, че е станало така. Тя беше толкова красива и толкова дяволски целомъдрена, че беше някак си приятно човек да я види съкрушена и съсипана поне веднъж.

Освен това Лестър бе най-красивият мъж в църквата.

„Ако наистина скъсат, чудя се дали няма да ме покани да излезем някоя вечер — мислеше си тя. — Понякога така ме гледа — ще рече човек, че иска с поглед да ме съблече.“

— Чувствам се толкова унизена! — хлипаше Сали. — Така омърсена!

— О, знам, миличка — отвърна й и продължи да гали главата й. — Нали не си запазила писмото и снимката?

— Изг-горих ги! — проплака тя на овлажненото рамо на Айрийн, а после поредният прилив на мъка и огорчение съвсем я задавиха.

— Правилно! Точно така трябваше да постъпиш — промърмори Айрийн, а си помисли: „Защо не изчака поне да ги зърна, глупачке такава.“

Сали прекара нощта в гостната на Айрийн, но трудно може да се каже, че въобще успя да спи. След известно време, сълзите й пресъхнаха, но подпухналите й очи цяла нощ се взираха в тъмнината, а в главата й се разиграваха онези грозни и безпощадни сцени на отмъщение, които само огорчен влюбен може да измисли.

Четвърта глава

1

Първият клиент на господин Гонт „по уговорка“ пристигна точно в осем във вторник сутринта. Това бе Люсил Дънхам, една от сервитьорките в заведението на Нан. Откакто бе видяла огърлицата от черни перли на една от витрините на „Неизживени спомени“, тя направо се беше поболяла. Не се надяваше, че някога ще може да си позволи такава скъпа вещ — не и с мизерната заплата, която тая циция Нан Робъртс й даваше — но все пак, когато търговецът Гонт й предложи да се срещнат и да си поговорят, без целият град да им виси на главата (така да се каже), веднага се хвана на въдицата като гладна риба.

В осем и двайсет напусна „Неизживени спомени“. На лицето й бе изписано приказно щастие и тя просто се носеше във въздуха. Беше си купила огърлицата от черни перли за невероятната сума от трийсет и осем долара и петдесет цента, като обеща да направи малък номер, съвсем безобиден, разбира се, на онзи надут пуяк Уилям Роуз. Що се отнася до Люсил, това за нея щеше да бъде просто едно удоволствие. Тоя пристрастен към Библията досадник нито веднъж не й беше оставял и пукната пара за бакшиш.

Люсил, прилежна методистка, която съвсем не се притесняваше да върти дупе по дискотеките в събота вечер, беше чувала, че всеки си получава своето в рая, и понякога се чудеше дали преподобният Роуз знае, че е по-праведно да даваш, отколкото да взимаш.

Е, сега щеше да му го върне поне малко. Освен това ставаше дума за нещо съвсем безобидно. Нали господин Гонт така каза.

Той я изпрати до вратата с ведра усмивка на лице. Предстоеше му тежък ден, изключително тежък. Беше си насрочил срещи през половин час, а и трябваше да се обади на няколко места. Карнавалът вървеше по план. Една от основните атракции вече бе изиграна с успех, а до започването на същинското представление оставаха броени дни. В такива моменти, където и да се намираше, било то в Анкара или в Ливан, в западните провинции на Канада или тук наблизо, в Хиксвил, САЩ, винаги чувстваше, че часовете в денонощието не са достатъчни. Но целта оправдава средствата и който не работи, не трябва да яде, а няма срамна работа и…

… и ако не го лъжеха старите му очи, вторият му клиент за деня, Ивет Джендрън, вече ситнеше забързано към магазина.

— Какъв ден! — промърмори той и залепи на лицето си широка, предразполагаща усмивка.

2

Алън Пангборн пристигна в кабинета си в осем и половина, а на телефона вече го чакаше съобщение. Хенри Пейтън от щатската полиция се беше обаждал в осем без петнайсет. Искал да се чуят при първа възможност. Шерифът се намести на стола, закрепи слушалката между ухото й рамото си и натисна бутона за автоматично набиране. После извади четири монети по един долар от горното си чекмедже и ги стисна в дланта си.

— Здравей, Алън — каза му Хенри. — Опасявам се, че имам лоши новини за двойното ти убийство.

— Значи така, а? Изведнъж убийството стана мое — отвърна той и разтвори дланта си. Монетите бяха три. Облегна се назад в стола и качи краката на бюрото си. — Явно новините наистина са лоши.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. — Отново стисна юмрук и внимателно побутна последната от трите монети с кутрето си. Това изискваше известна сръчност, но той обичаше предизвикателствата. Сребърният долар се плъзна от дланта му и се търкулна в ръкава при първия. Дочу се едва доловимо „Дзън“ — звук, който на едно истинско представление спокойно можеше да мине незабелязан. Алън отново разтвори юмрук. Вътре имаше само две монети.

— Ще имаш ли нещо против да ми кажеш защо? — попита Хенри.

— През последните два дни много мислих за случилото се. — Това беше доста меко казано. От мига, в който бе видял мъртвата Нети Коб, опряна на пътния знак, не бе мислил за нищо друго. Мислите му не го напускаха дори и насън, а чувството, че нещо в тази история не се връзва, постепенно се бе превърнало в увереност. Затова обаждането на колегата му не беше досадно за него. Напротив, носеше му облекчение. Просто си спестяваше усилията той да му звъни.

Алън стисна двете сребърни монети в юмрука си.

Дзън.

Остана само едната.

— Какво те притеснява? — попита Хенри.

— Всичко — отвърна той. — Като се започне от факта, че въобще се е случило. И все пак най-много ме тормози самата схема на престъплението. Просто главата ми не го побира. От два дни се мъча да си представя как Нети Коб се прибира вкъщи, намира кучето си мъртво и сяда да пише ония бележки. И знаеш ли какъв е резултатът? Нулев! Просто не го виждам! И все се чудя дали не пропускам нещо в тая проклета история.

Стисна ядосано юмрук, а после бързо го разтвори. В ръката му нямаше нищо.

— А-ха. Значи лошите ми новини може да се окажат добри. Има и трети човек, Алън. Не знаем кой е убил кучето на онази Коб, но почти сме сигурни, че не е била Уилма Джърсик.

Шерифът подскочи. Монетите се изсипаха от ръкава му, и издрънчаха върху бюрото. Една от тях се търкулна встрани, но той моментално я сграбчи.

— Я по-добре ми кажи какво сте открили, Хенри.

— Да започнем с кучето. Занесохме трупа му на Джон Пейлън, ветеринар от Портланд. Той е същински Хенри Райън, само че за животните. Той казва, че понеже тирбушонът е пробил сърцето на кучето и смъртта е настъпила мигновено, може точно да ни каже кога е станало.

— Това вече е нещо — отвърна Алън и се сети за романите на Агата Кристи, които Ани изяждаше с кориците.

В тях неизменно се появяваше някой престарял селски лекар, който спокойно констатираше, че смъртта е настъпила между четири и половина и пет без петнайсет. След двайсет години служба той знаеше, че в живота нещата стоят по-иначе — на въпроса кога е настъпила смъртта обикновено се отговаряше: някъде