едно от зърната на Джуди Либи, а тя скимти: „Поеми го и ме поменувай“; Той коленичи между краката й, а тя стене: „Поеми, изпий го и ме поменувай.“
Младата жена смачка светлооранжевия лист на топка, хвърли го на пода в колата и се изпъна като струна на седалката. Косата й висеше около лицето на мокри кичури, гърдите й хриптяха от учестеното дишане. Наведе се, отново взе листа, приглади го и заедно със снимката го прибра в плика. Ръцете й трепереха. Накъса плика на парчета и избухна в сълзи.
— Мръсница! — Сълзите пареха, прогаряха лицето й като киселина. —
Тя завъртя бясно ключа. Мустангът запали с рев — звучеше почти толкова ядосан, колкото и тя. Сали включи на скорост и излетя от паркинга сред облак син пушек и пронизително свирене на гумите.
Били Мърчант се втрещи от изумление.
4
Петнайсет минути по-късно Сали вече беше в спалнята си и ровеше в бельото. Търсеше вълшебното късче дърво не го намираше. Гневът й срещу Джуди и онзи лъжец, приятеля й, бе подтиснат от многократно по-силен ужас: реликвата беше изчезнала! Някой я беше откраднал!
Беше взела разкъсания илик със себе си и едва сега осъзна, че още го стиска в ръка. Пречеше й. Захвърли го на пода и започна с две ръце да вади целомъдреното си памучно бельо от шкафа. Беше готова да изпищи от ужас, гняв и тревога, когато най-после видя свещено късче дърво, забутано в най-далечния ъгъл на чекмеджето.
Сграбчи го и в същия миг усети облекчение. Тя взе разкъсания плик в другата си ръка и погледна ръцете си: добра и лоша, свещена и скверна, алфа и омега. После метна плика в чекмеджето, нахвърли бельото си отгоре и седна на пода с кръстосани крака.
Наведе глава над свещената реликва, затвори очи и зачака подът под краката й да се залюлее, копнеейки за онзи покой, който обземаше душата й, когато дочуеше гласовете на животните — клетите нещастни животни, спасени от явна гибел благодарение на Божията милост.
Но вместо това чу гласа на мъжа, конто й бе продал реликвата.
—
— Да — отвърна Сал и Ратклиф. — Знам.
Цял следобед седя в горещата си моминска стая, замислена и замечтана, обгърната от тъмния кръг, който реликвата описваше около нея. Кръг, надвиснал над главата й като качулката на кобра.
5
„Виж го моя крал любим… айко-айко… не мъж е това… айко-айко… а машина за любов.“
Докато Сали Ратклиф медитираше в мрака, Поли Чалмърс седеше окъпана в ярко слънце до отворения прозорец, през който влизаше и малко от необичайно топлия октомврийски следобед. Тя въртеше сингера и пееше „Айко-айко“ с приятния си алт.
— Някои хора се чувстват добре днес — изкоментира е с влизането Розали Дрейк. — Много добре, ако се съди по гласа.
Поли вдигна глава и отвърна със странна усмивка:
— И да, и не.
— Искаш да кажеш „да“, въпреки че не е редно.
Тя се замисли за миг и кимна. Това едва ли беше най-точната формулировка, но и така можеше да се каже.
Двете жени, които бяха намерили смъртта си заедно предишния ден, отново бяха заедно и днес, само че в Ритуалната зала на гробището. Утре сутрин щяха да ги опеят от две различни църкви, но по обяд Нети и Уилма отново щяха да бъдат съседки, този път в гробището „Хоумланд“. Поли се смяташе отчасти виновна за смъртта им — в края на краищата, ако не беше тя, Нети никога нямаше да се върне в Касъл Рок. Именно тя бе написала необходимите писма, бе се срещнала с подходящите хора, дори бе намерила дом за Нетиция Коб. И защо? Вече не си спомняше — просто бе проявила християнско милосърдие и чувство за отговорност към една стара приятелка.
Нямаше да се пребори с чувството си за вина, а и никой не беше в състояние да я разубеди (Алън дори не се бе и опитал). И въпреки това съзнаваше, че едва ли е била в състояние да промени каквото и да било. Не беше по силите и нито да контролира, нито да промени състоянието на Нети, но тя все пак бе прекарала три щастливи години в Касъл Рок. Може би три такива години бяха за предпочитане пред безкрайните сиви десетилетия, които иначе би прекарала в лудницата, преди да си отиде от този свят от старост или пък от нежелание за живот. И ако Поли с действията си бе подписала смъртната присъда на Уилма Джърсик, не беше ли самата Уилма съставител на текста преди подписа? В крайна сметка не тя, а именно Уилма бе умъртвила по такъв жесток начин веселото и безобидно паленце на Нети Коб.
Една част от нея, част по-малко склонна към размисли и задълбочаване, просто тъгуваше загубата на близък приятел и не можеше да проумее как е могла Нети да направи такова нещо, след като бе започнала видимо да се оправя.
Цяла сутрин се бе занимавала с погребението, бе позвънила на малкото роднини на Нети (които, както се очакваше, не изразиха особено желание да дойдат да я изпратят), всичките тези грижи около смъртта й бяха помогнали да забрави за скръбта си, каквото без съмнение е предназначението на всички ритуали по погребване на мъртвите.
Но имаше неща, за които просто не можеше да престане да мисли.
Лазанята например — тя още стоеше в хладилника, покрита с фолио, за да не изсъхва. Ако Алън дойдеше тази вечер у тях, двамата може би щяха да я изядат за вечеря. Иначе нямаше да има сили дори да я докосне.
Непрекъснато си мислеше за това колко бързо Нети бе усетила болката й, как се бе втурнала да й слага загряващите ръкавици, настоявайки, че този път наистина ще помогнат. И разбира се, последното, което й бе казала: „Обичам те, Поли.“
— Земята вика Поли, Земята вика Поли, ало, Поли, обади се! — изчурулика Розали.
Сутринта двете си бяха спомнили за Нети, бяха си поплакали в склада сред топовете плат, а сега Розали също изглеждаше щастлива — може би защото бе чула Поли да пее.
„Или пък защото никой от нас не беше в състояние да я възприеме напълно — помисли си Поли. — Сякаш над нас бе легнала някаква сянка, не плътна и черна, но достатъчна, за да ни попречи да я видим добре. Затова и скръбта ни е толкова крехка.“
— Чувам те. Добре съм, въпреки че не е редно, и благодаря на Бога, че е така. Това устройва ли те като отговор.
— Горе-долу — съгласи се Розали. — Не знам кое ме изуми повече, като влязох — това, че пееш, или това, че шиеш на машина. Я си вдигни ръцете!
Поли се подчини. С изкривените си пръсти и гротескно уголемените си стави ръцете й не бяха като на манекен, но жената веднага забеляза, че от отоците няма и следа.
— Браво! Болят ли те изобщо?
— Да, но се чувствам по-добре от когато и да било. Виж.
Тя бавно сви пръсти в юмрук, а после със същото внимание ги разтвори.
— Сигурно има месец, откакто не съм го правила.
Истината беше малко по-друга — от април насам не беше в състояние да свива пръстите си, без да я заболи.
— Супер! — искрено се зарадва Розали.
— Така че наистина се чувствам добре. А ако и Нети беше сред нас да го види, нещата щяха да бъдат направо идеални.
Вратата в търговската част на ателието се отвори.
