кила.
— Здравей, Брайън — изрече кротко господин Гонт.
— 3-здравейте — отвърна той с разтреперан глас.
— Не се притеснявай за това. Ако госпожа Мизлабурски те беше видяла да хвърляш онези камъни, нямаше да те пита какво става, нали така?
— Откъде знаете?
Брайън чувстваше, че всеки момент ще повърне.
— Това няма значение. Важното е, че си постъпил правилно, Брайън. Съвсем правилно. Казал си й, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Дори полицаите да те намерят, просто ще си помислят, че си чул онзи, който е хвърлял камъните. Ще решат, че не си го видял, защото е бил от другата страна на къщата.
Момчето погледна зад ъгъла, за да се увери, че Шон не подслушва. Той седеше, кръстосал крака пред телевизора, с пликче пуканки в скута си.
— Не мога да лъжа! — прошепна в слушалката. — Винаги ме хващат!
— Този път няма да те хванат, Брайън — каза господин Гонт. — Този път ще се справиш.
А най-страшното бе, че Брайън Раск и този път помисли: „Господин Гонт си знае работата.“
2
Докато синът й си мислеше за самоубийство, а после отчаяно се наговаряше с Гонт по телефона, Кора Раск танцуваше по халат в спалнята си.
Само дето си представяше, че тази спалня не е нейната.
Когато сложеше очилата, които Гонт й бе продал, тя се пренасяше в „Грейсленд“21.
Тя танцуваше из просторните стаи, в които се носеха изискани аромати, и единствените звуци наоколо бяха кроткото мъркане на климатиците, шепотът на стъпките й по плътните килими и нежният, умоляващ глас на Елвис, който пееше „Мечтата ми се сбъдна“. Кора танцуваше под огромния полилей от френски кристал в столовата, прелиташе покрай изящните статуетки от тъмно стъкло, галеше богатите завеси от тъмносин велур… Мебелите бяха френски, в стил прованс. Стените — кървавочервени.
Обстановката се променяше като на забавен каданс и скоро тя се озова в приземния етаж. На една от стените бяха подредени десетки ловни трофеи, друга беше отрупана със златните плочи на Краля, огромни монитори блестяха на третата. Рафтовете зад дългия овален бар бяха заредени с напитки.
Плочата на стария й портативен фонограф се смени с глухо щракване. Поредният златен албум на Краля легна върху грамофона и Елвис запя „Синия Хавай“.
Кора отново танцуваше. Скрита зад слънчевите очила които бе купила от „Неизживени спомени“, тя пристъпваше унесено от крак на крак, представяйки си, че се носи из Грейсленд.
В същия момент в съседната стая синът й лежеше в леглото си, гледаше снимката на Санди Коуфакс и си мислеше за алибита и пушки.
3
Средното училище на Касъл Рок се издигаше между пощата и библиотеката и представляваше мрачно здание с червени тухли, останало от времето, когато е господствало мнението, че една сграда става за училище само ако прилича на затвор. Това в Касъл Рок беше построено през 1926 година и идеално отговаряше на тези изисквания. С всяка година градът все повече узряваше за идеята да се построи ново училище — с истински прозорци вместо бойници, с игрище, което да не прилича на затворнически плац, и класни стаи, в които да може да се живее през зимата.
Кабинетът, в който Сали Ратклиф провеждаше занятията си по правоговор, беше допълнително пригоден за тази цел и се намираше в сутерена между котелното и склада с неговите купища тоалетна хартия, тебешири и тетрадки. С катедра и шест чина в стаята нямаше къде да се обърнеш, но тя направи всичко възможно да създаде поне малко атмосфера. Отлично знаеше, че повечето от децата, включени в класа по правоговор — заекващи, съскащи, фъфлещи и дислексици — бяха развили у себе си сериозен комплекс заради говорните си дефекти. Връстниците им ги подиграваха, родителите непрекъснато им правеха забележки и беше крайно необходимо поне средата, където се учеха да говорят, да ги насърчава и развеселява, доколкото е възможно.
Затова Сали бе провесила цветни гирлянди по прашните тръби на тавана, стените бяха облепени със снимки на телевизионни и рокзвезди, а на вратата се мъдреше огромен плакат на Гарфийлд, от чиято уста излизаше балонче с думите: „След като такава готина котка като мен може да изговори всичките тия глупости, значи и ти можеш!“
Въпреки че учебната година бе започнала едва преди пет седмици, вече бе изостанала с дневниците и имаше намерение да прекара целия ден над тях. Но към един и петнайсет изведнъж ги събра, прибра ги в картотеката и сложи ключа. Каза си, че денят е твърде хубав, за да го прекара затворена в това мазе, нищо че котлите като никога бяха проявили милостта да замлъкнат. Това обаче не беше единствената причина: Сали имаше планове за следобеда.
Искаше да се прибере вкъщи, да седне в любимия си фотьойл до прозореца, огрявана от лъчите на следобедното слънце, и да се порадва на онова забележително парченце дърво, което бе купила от „Неизживени спомени“.
Всеки път, когато го хванеше в ръката си, се убеждаваше, че то е истинско чудо — едно от онези малки, божествени съкровища, които Господ бе пръснал по земята и които само верните Нему можеха да открият. То беше като планински извор през горещ летен ден, като храната за изгладнял странник. Когато го държеше в ръцете си, човек се чувстваше прекрасно. Чувстваше се…
Като в екстаз.
Освен това я измъчваше неприятна мисъл. Беше оставила тресчицата в долното чекмедже на скрина си, под бельото си, беше заключила внимателно къщата на излизане, но имаше странното чувство, че някой ще нахлуе в дома й и ще открадне свещената реликва.
Съзнаваше, че тревогите й са глупави — кой крадец щеше да се полакоми да вземе някакво си парче дърво? Но ако случайно го
Трябваше да се прибере. Щеше да си сложи къси панталонки и да прекара известно време в кротка медитация с късчето дърво в ръце. Подът под краката й отново щеше да се превърне в палуба, която бавно се полюшва нагоре-надолу, нагоре-надолу… Около нея отново щяха да замучат, заджафкат, зачуруликат хиляди животни. Лъчите на едно друго слънце щяха да я облеят с топлината си, а тя пак щеше да затаи дъх в очакване на онзи велик миг, когато килът на огромната лодка ще заседне със скърцане на върха на планината — беше сигурна, че този миг ще дойде, стига да стиска късчето дърво достатъчно дълго и да остане така притихнала, смирена и изпълнена с молитви. Не знаеше защо от всички вярващи по света Господ бе избрал да дари именно нея с това прекрасно, велико чудо, но след като име а бе волята Му, Сали твърдо вярваше, че е длъжна да го изживее докрай.
Излезе от страничната врата и прекоси игрището — стройна и красива млада жена с тъмноруса коса и дълги крака. Много се приказваше за тези крака в бръснарницата, когато Сали Ратклиф минаваше пред витрината на удобните си ниски токчета, стиснала чантата в едната си ръка и Библията, пълна с притчи — в другата.
— Боже, на тая жена краката й почват от ушите — каза веднъж Боби Дъгъс.
— Ти много не се заплесвай — охлади ентусиазма му Чарли Фортин. — Никога няма да ги усетиш около кръста си. Тя принадлежи на Исус и на Лестър Прат. Точно в този ред.
Добродушен мъжки смях огласи бръснарницата. А отвън Сали Ратклиф продължи пътя си към редовната беседа на преподобния Роуз, неподозираща и нехаеща, обвита като в пашкул от собствената си невинност и добродетел.
Никакви шеги не се пускаха за краката й или каквото и да било друго, когато Лестър Прат се случеше в
