Неизживени спомени

бръснарницата (а той ходеше там поне веднъж на три седмици). И за слепите беше ясно: този човек твърдо вярваше, че дори физиологичните процеси у Сали дават като продукт парфюм и петунии, а по такива въпроси с него просто не можеше да се спори. Иначе беше весел и общителен младеж, но когато станеше дума за Господ или за Сали Ратклиф, винаги ставаше невероятно сериозен. А човек като него можеше без проблеми да ти обърне носа наопаки, стига да поиска.

Двамата със Сали неведнъж се бяха разгорещявали, но никога не бяха стигали до Края. В такива дни Лестър се прибираше у дома в състояние на пълно умопомрачение — душата му се пръскаше от радост, топките — от прекаленото налягане, а мислите му се понасяха към онази лелеяната нощ, когато нямаше да му се налага да спира. Понякога се чудеше дали няма да я удави, когато най-после Го Направят.

Сали също с нетърпение очакваше брака и края на сексуалното напрежение… макар че през последните няколко дни целувките на Лестър бяха отстъпили на второ място в мислите й. Тя дълго се чуди дали да му каже за късчето дърво от Свещената земя, което бе купила от „Неизживени спомени“, и накрая реши да премълчи. Впоследствие щеше да му каже, разбира се — чудесата трябва да се споделя, грехота е човек да ги пази само за себе си, — но всеки път когато си помислеше, че ще покаже реликвата на Лестър, ще му я даде да я държи, я обземаше изненадващо чувство на ревност, което почти я плашеше.

„Не! — развика се едно разсърдено дете вътре в нея, когато за пръв път си помисли за това. — То си е мое! Той не би могъл да го усети така. Не е възможно!“

Един ден тя сама щеше да му го даде, както щеше да му даде и тялото си, но този ден беше още далеч.

Горещият октомврийски следобед принадлежеше единствено и само на нея.

На паркинга имаше малко коли, но мустангът на Лестър бе най-лъскавата и най-хубавата от всички. Нейната напоследък непрекъснато се разваляше — нещо в кормилната уредба не беше наред — но това не я тревожеше кой знае колко. Когато му се обади тази сутрин и го помоли да й даде колата си, след като едва предишния ден му я бе върнала, той веднага се съгласи да я докара на паркинга. Щял да си направи кроса на връщане, а после щял да играе футбол с момчетата. Сали знаеше, че той би настоявал тя да вземе колата дори наистина да се нуждае от нея и това й се виждаше съвсем нормално. Смътно и неясно, по-скоро по интуиция, отколкото от личен опит, съзнаваше, че Лестър би минал и през огъня, стига тя да пожелае. Това създаваше помежду им отношения на взаимно обожание, които тя приемаше с наивно самодоволство. Той се прекланяше пред нея, двамата се прекланяха пред Господа и всичко беше, както пише по книгите: „Докато свят светува. Амин.“

Тя се пъхна в мустанга и тъкмо се обърна да остави чантата си, когато погледът й попадна на нещо, което се подаваше изпод седалката до шофьора. Приличаше на пик за писмо.

Наведе се да го вземе, мислейки си колко е странно да намери подобно нещо в мустанга: Лес поддържаше колата безупречно чиста като самия себе си. Върху плика имаше една-единствена дума, но тя накара сърцето й да се обърне.

Думата беше „Милото“, написана с красив, заоблен почерк.

Дамски почерк.

Сали обърна плика. Беше запечатан, а на гърба му не пишеше нищо.

— Милото? — промълви замислено тя и изведнъж осъзна, че седи в колата на Лестър, а всички прозорци са затворени и от челото й се стича пот.

Запали двигателя, свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора, а после се пресегна през седалката и отвори и другия прозорец.

Изведнъж я лъхна миризма на парфюм. Не беше неин — тя не слагаше парфюми, нито грим. Религията й я учеше, че с подобни неща си служат само блудниците. Освен това нямаше нужда от тях.

„Какъв ти парфюм? Ухаят последните глухарчета край оградата.“

— Милото? — прошепна отново тя и огледа плика.

Той нищо не й говореше. Просто стърчеше самодоволно в ръцете й.

Опипа го внимателно и се замисли. Вътре имаше лист, поне един, и нещо друго. Нещо по-твърдо, може би снимка.

Вдигна го срещу предното стъкло, но напразно — слънцето вече клонеше в другата посока. След известно колебание тя излезе от колата и огледа плика. Успя да различи само едно светло квадратче — вероятно писмо, и друго, по-тъмно — снимка от

(Милото)

онзи, който бе изпратил на Лес писмото.

Само дето то въобще не беше пращано — поне не по пощата. Нямаше, марка, нито адрес. Само една тревожна дума. Не беше и отваряно, тоест… Какво? Може би някой го е пъхнал в колата, докато тя се е занимавала с дневниците?

Възможно е. Може да са го подхвърлили дори снощи или вчера през деня, а Лестър да не го е забелязал. В края на краищата подаваше се само едно ъгълче от него. Може би се е плъзнало изпод седалката по пътя за насам.

— Здравейте, мис Ратклиф! — извика някой.

Сали бързо свали ръката си и скри плика в плисетата на полата си. Сърцето й виновно затуптя.

Беше Били Мърчант, тръгнал напряко през игрището със скейтборд под мишницата. Тя му махна и бързо си прибра в колата. Лицето й гореше. Беше се изчервила! Глупаво или не, държеше се сякаш Били я бе хванал да върши нещо нередно.

„А не е ли така? Не се ли опитваше да надникнеш в писмо, което не е за теб?“

Обхванаха я първите пристъпи на ревност. Може пък да е за нея в края на краищата. Много хора в Касъл Рок знаеха, че тя кара колата на Лестър напоследък. А дори и писмото да не беше нейно, Лестър Прат — беше. Та нали само преди малко си мислеше с онова приятно самодоволство, което само млада и красива християнка може да изпита, че той би скочил и в огъня за нея?

Милото.

Не, писмото не беше за нея. Тя нямаше приятелки, които да я наричат „скъпа“ или „мила“. Пликът бе оставен за Лестър. И…

Изведнъж всичко й стана ясно. Тя се отпусна в меката седалка и въздъхна с облекчение. Той водеше часовете по физическо в гимназията на Касъл Рок. Преподаваше само на момчетата естествено, но много момичета — млади и красиви — го виждаха всеки ден. А беше хубав мъж.

„Някоя влюбена девойка му е подхвърлила бележчица в колата. Това е. Дори не е посмяла да я остави на таблото, та да не я види веднага.“

— Той няма да има нищо против да го отворя — каза на глас Сали и откъсна края на плика в тънка, равна лентичка, която изхвърли в пепелника, невидял никога фасове. — Добре ще се посмеем довечера.

После наклони плика на една страна и отвътре изпадна моментална снимка. Младата жена я видя и сърцето й за миг спря. Кръв нахлу в главата й, страните й пламнаха. Сложи ръка на зяпналата си уста и се вцепени.

Никога не беше ходила в „Кроткия тигър“ и нямаше представа каква е обстановката там, но беше гледала достатъчно телевизия, та да знае какво представлява един бар. На снимката се виждаха мъж и жена, седнали на една маса в ъгъла (уютния ъгъл) на просторен салон. На масата имаше шише бира и две халби. Около тях на други маси седяха хора. В далечината се виждаше дансинг.

Мъжът и жената се целуваха.

Тя беше облечена в лъскаво бюстие, което разкриваше голия й корем, и бяла, изключително къса, ленена пола. Едната ръка на мъжа свойски обгръщаше кръста на момичето, а другата бе повдигнала нагоре полата й, та чак бикините й се виждаха.

„Тая мръсница!“ — помисли си ядосано Сали.