минувачите, а когато си набележеше подходящия човек — някои, който би бил от полза за бизнеса му — може би дори бе сменял табелката на вратата.
А какъв всъщност му беше
Ейс не държеше да разбере. Но определено искаше да знае какво има в касите. В края на краищата щеше да ги превози чак до Касъл Рок и имаше пълното право да се интересува от съдържанието им.
Той спря магнетофона и го премести встрани, после взе един чук и една щанга от масата с инструментите и напъна капака на първата каса. Пироните поддадоха със скърцане. Съдържанието на касата бе покрито с плътна намаслена хартия. Ейс я вдигна и онемя при вида на стоката.
Фишеци!
Десетки, може би стотици фишеци, всеки в свое собствено гнезденце от мек талаш.
Разтреперан от вълнение и тревога, Ейс набързо закова капака и премести касата с динамита встрани. Отвори следващата, очаквайки да види същите плътни червени пръчки, които толкова приличаха на щафети, но вътре нямаше взрив.
Вътре имаше оръжие.
Всичко на всичко десет автомата, обилно намазани с грес. Той не знаеше какви са — немски или други — но отлично съзнаваше какво означават: от двайсет до доживотна, ако го хванат с тях в Масачузетс. В щата имаха специално отношение към пушкалата — особено към автоматите.
Бързо премести касата, без да я затваря, и се зае със следващата. Тя беше пълна с муниции.
Ейс отстъпи назад и нервно задърпа устните си.
Динамит.
Автоматично оръжие.
Муниции.
Значи
— Не на мене тия — поклати глава той. — Не си случил с човек, драги.
Мексико Сити започваше да става все по-привлекателен като перспектива. Може би дори Рио. Ейс нямаше и представа какво смята да прави Гонт с всичкото това оръжие, но определено нямаше намерение да влиза в играта. Спасяваше се, и то веднага.
Погледът му попадна на касата с автоматите.
„И взимам едно от тия сладурчета със себе си — помисли си той. — Малка компенсация за положените усилия. Да го наречем сувенир.“
Посегна към касата и в същия миг ролките на магнетофона се завъртяха, макар никой от бутоните да не бе натиснат.
— Хич не си и помисляй, Ейс — посъветва го студено гласът на Гонт. — Не си играй с мен, защото онова, което братята Корсън ти готвеха, ще ти се види като излет в планината пред това, което аз съм в състояние да ти причиня. Сега сме комбина. Прави, каквото ти казвам, и ще видиш как ще се позабавляваме. Ще си върнеш тъпкано на всеки в Касъл Рок, който се е отнесъл зле с тебе… а накрая ще си тръгнеш богат. Но ако само се осмелиш да се обърнеш срещу мен, няма да видиш бял ден до края на живота си.
Магнетофонът спря.
Изцъклените очи на Ейс проследиха кабела до щепсела. Той лежеше на пода, потънал в плътен слой прах.
Никъде не се виждаше контакт.
4
Ейс изведнъж започна да се чувства по-спокоен, което не е толкова необичайно, колкото изглежда. Причините за това бяха две.
Първо, той бе изключително първичен по природа. Би се чувствал като у дома си дори в пещера сред диваци и зверове. Реакциите му бяха напълно предвидими само когато срещу него се изправеше по-висша сила или инстанция. Такива сблъсъци не му се случваха често, но когато това станеше, моментално се подчиняваше на силния. Макар сам да не го съзнаваше, именно тази му черта, го бе накарала да се изправи лице в лице с братята Корсън, вместо просто да избяга от тях. У хора като Ейс Мерил единствения импулс, който е по-силен от желанието за надмощие бе вътрешната необходимост да превият гръб и кротко да сведат глава, когато истинският лидер на групата се появи.
Втората причина бе дори по-проста: беше решил, че сънува. Част от него съзнаваше, че не е така, но плодът на въображението бе по-лесен за възприемане от фактологията на сетивата. Та той дори не смееше да си помисли, че може наистина да съществува свят, в който да живее един господин Гонт. Беше Къде-къде по-лесно, по-безопасно, просто да престане да мисли за малко, колкото да приключи веднъж завинаги с тази работа. А ако успееше, може би щеше да се събуди в света, който познаваше. Бог знаеше, че и този свят имаше своите опасности, но поне разбираше правилата му.
Закова капаците на касите и отиде до автомобила. Дръпна прашния брезент и… за миг забрави всичко останало.
Колата наистина беше „Тъкър“ и беше прекрасна.
Обтекаемият й корпус лъщеше в яркожълто. Хромираните брони и лайстните по вратите блестяха на силната светлина. На капака, под сребрист полукръг, който приличаше на локомотива на експресен влак от бъдещето, бе монтиран трети фар.
Ейс бавно обиколи около колата, опитвайки се да я погълне с очи. От двете страни на задницата имаше хромирани решетки — нямаше никаква представа за какво служеха. Широките, нископрофилни гуми бяха толкова чисти, че почти светеха. На задния капак с красиви ръкописни букви пишеше: „Тъкър Талисман“. Той никога не бе чувал за такъв модел. Винаги си беше мислил, че „Торпедо“ е единствената кола, която Престън Тъкър някога е произвеждал.
„Имаш още един проблем, приятелче — това чудо няма регистрационни номера. Как ще се добереш до Мейн с автомобил, който се набива на очи като посинял пръст, който няма номера и отгоре на всичкото е пълен с оръжие и експлозиви?“
Няма начин. Трябваше да го направи. Хич не беше разумно, но алтернативата — която задължително водеше до това да изиграе господин Гонт — беше къде-къде по-страшна. Освен това нали сънуваше.
Той извади ключовете от плика, мина отзад и затърси ключалката на багажника. Не я намираше. Изведнъж се сети за филма с Джеф Бриджис и всичко му стана ясно.
Също като на немския фолксваген-костенурка, двигателят на тъкъра беше отзад, а багажникът — отпред.
Естествено намери ключалката точно под онзи странен трети фар. Отвори багажника. Вътре беше чисто и празно, с изключение на един-единствен предмет — малка бутилка с бял прах, към която бе прикачена лъжичка на верижка. На нея бе залепена бележка. Той я взе, прочете ситно изписания текст:
и веднага изпълни заръката.
5
Окрилен от първокласната дрога на господин Гонт, която осветяваше съзнанието му като паркинга пред кръчмата на Хенри Бофорт, Ейс бързо натовари касите в багажника. Последната с динамита остави на задната седалка. Вътре колата носеше онзи неповторим мирис на ново, които можеше да се сравни единствено с уханието на млада жена. А когато седна зад волана, видя, че колата наистина е
Пъхна ключа в стартера.
Талисманът запали с глух, гърлен рев. Колко ли коня бяха скрити под капака? Той не знаеше, но
