Неизживени спомени

се привеждат дроби под общ знаменател.

Те завиваха зад ъгъла по малката уличка, която минаваше зад административните сгради на Мейн Стрийт — същата, на която Ейс бе паркирал тъкъра предишната вечер. Десетина метра по-надолу лъч светлина от отворена врата осветяваше закърмения паваж. С настъпването на нощта светлината ставаше все по-ярка. В нея като силует, изрязан от траурен креп, стоеше сянка. Тази сянка, разбира се, принадлежеше на Лийлънд Гонт.

Насред коридора той бе сложил маса, а върху нея кутия за пури, в която прибираше парите и от която връщаше ресто. Купувачите пристъпяха плахо, понякога дори уплашено, но в едно нещо те досущ си приличаха — всички бяха изпълнени с невероятна злоба. Някои от тях — единици, разбира се — си тръгваха още преди да стигнат до импровизирания щанд на господин Гонт. Други пък хукваха да бягат, сякаш бяха видели самият дявол да си точи зъбите в мрака. Но повечето от посетителите оставаха и сключваха сделките си. И неусетно, докато Лийлънд Гонт ги задяваше, приел тази задкулисна търговия като забавно развлечение в края на деня, те постепенно се отпускаха.

Той бе харесвал магазина си, но зад щанда, под солидния покрив, той никога не се бе чувствал така удобно както тук, на открито, при първите пориви на вятъра, които разрошваха косите му и вещаеха буря. Магазинът със съвременните си спот-лампи беше добър, но… тук беше по-хубаво. Тук винаги беше по-хубаво.

Бе започнал бизнеса си преди много години като амбулантен търговец от далечна страна, търговец, който носеше стоката на гърба си, пристигаше с настъпването на нощта и изчезваше на зазоряване, оставяйки след себе си кръвопролития, ужас и нещастие. Години по-късно, в Европа, когато чумата бе в разгара си и катафалките не спираха, той обикаляше от град на град, от страна на страна с каруца, теглена от хърбав бял кон със страшни огнени очи и език, черен като сърцето на убиец. Продаваше стоката си направо от каруцата… и си тръгваше, преди клиентите му, които плащаха с дребни, нищожни монети, а понякога и със стока, да успеят да разберат какво всъщност купуват.

Времената се променяха, методите се променяха, хората — също. Но когато се нуждаеха от нещо, те винаги бяха еднакви — заблудени и отнесени като овце, загубили пастира си. Именно с този вид търговия Гонт се чувстваше най-добре, като онзи амбулантен търговец от едно време, който не стоеше зад луксозен щанд със скъп касов апарат до него, а предлагаше стоката си от прост дървен тезгях, връщаше ресто от кутия за пури и продаваше едно и също нещо отново и отново.

Стоките, впечатлили жителите на Касъл Рок — черните перли, свещените реликви, цветния кристал, лулите, старите комикси, картичките на бейзболни величия, старинните калейдоскопи — бяха свършили. Господин Гонт се бе заел с истинската търговия, а в края на краищата в истинския бизнес нещата никога не се променяха. Основният предмет се изменяше с годините, както и всичко останало, но тези промени бяха само повърхностни — като глазура от различни кремове върху все същата черна и горчива торта.

Накрая Лийлънд Гонт винаги им продаваше оръжие… и те винаги купуваха.

— О, благодаря ви, господин Уорбъртън! — казваше той, прибираше петдоларовата банкнота от ръцете на чернокожия портиер. Връщаше му един долар ресто и Еди си тръгваше с една от автоматичните пушки, които Ейс бе донесъл от Бостън.

— Благодаря ви, мис Миликън! — Прибираше десет долара, връщаше осем.

Взимаше им точно толкова, колкото можеха да си позволят — нито цент повече или по-малко. Всекиму според възможностите — това беше мотото на господин Гонт. Потребностите нямаха значение, защото всичко, което той продаваше, беше необходимо. Затова и бе дошъл — да запълни празнотите и да сложи край на мъките им.

— Радвам се да ви видя, господин Емерсън!

Винаги беше приятно, толкова приятно отново да въртиш търговия както едно време! А бизнесът никога не бе вървял така добре!

2

Алън Пангборн не беше в Касъл Рок. Докато журналистите и щатската полиция се тълпяха в единия край на Мейн Стрийт, а Лийлънд Гонт довършваше последната си разпродажба в другия, той седеше в сестринската стая на Детското отделение в болницата „Нодърн Къмбърленд“ в Бриджтън.

Отделението беше малко — само с четиринайсет стаи — но онова, което не му достигаше като простор, то наваксваше с колорит. Стените в болничните стаи бяха боядисани в ярки тонове, а в стаята на сестрите висеше клетка с птици, които се люлееха и грациозно прехвърчаха около пилона в средата.

Алън седеше пред огромен стенопис, на който бяха изобразени разни нравоучителни и предразполагащи картинки. От едната страна се виждаше възрастен мъж, който стоеше зад някакъв тезгях и подаваше нещо на малко момче, явно селянче, което изглеждаше едновременно въодушевено и уплашено. Нещо в тази картина го вцепени и в съзнанието му зазвуча стих от детска песничка:

Веднъж на пазара
Саймън срещна сладкаря.
„Заповядай, скъпи Саймън,
сладкарят му рече,
ела и опитай стоката, човече!“

По гърба му изби ледена пот. Кой знае защо, но това му се стори напълно естествено. Никога през живота си не се бе чувствал така притеснен, уплашен и объркан, както през последните няколко дни. Нещо странно ставаше в Касъл Рок и той не беше в състояние да го проумее. Последиците се усетиха едва този следобед, когато всичко сякаш хвръкна във въздуха, но началото бе сложено отдавна — преди дни, може би дори преди седмица. Алън не можеше да разбере какво всъщност е то, но беше сигурен, че Нети Коб и Уилма Джърсик са били първият му явен признак.

Той стоеше тук със сладкаря и скъпия му Саймън, а отвътре непрекъснато го глождеше страхът, че опасността още не е преминала.

Една от сестрите — госпожица Хендри, ако се съди по табелката на ревера й — пристъпяше по коридора, поскърцвайки леко с гумените си подметки, и грациозно си проправяше път сред играчките, разхвърляни по пода. Когато шерифът пристигна в отделението половин дузина деца — гипсирани, превързани или частично оплешивели от химиотерапията — играеха в преддверието, разменяха си кубчета и колички и приятелски си подвикваха едно на друго. Но сега бе време за вечеря и те или бяха слезли в стола, или се бяха изпокрили по стаите си.

— Как е той? — попита Алън, когато госпожица Хендри влезе в стаята.

— Няма промяна — отвърна тя и го погледна с известна враждебност. — Спи. Трябва да поспи. Изживял е истински шок.

— Някакви новини за родителите му?

— Обадихме се в работата на баща му в Саут Перис. Ходил е да инсталира нещо в Ню Хемпшър този следобед и доколкото разбрах, оттам е тръгнал направо за вкъщи. Ще го уведомят, щом се прибере. Трябва да се появи до към девет.

— А майката?

— За нея нищо не знам — отвърна госпожица Хендри. Враждебността бе станала по-осезаема, но вече не беше насочена към Алън. — Не съм й се обаждала аз, но това, което виждам, ми е достатъчно — тя не е тук. Това момченце е видяло как брат му се самоубива с пушка в родния им дом, а майката още я няма. Извинете ме, но трябва да заредя количката с лекарства.

— Разбира се — смутолеви Алън.

Сестрата понечи да си тръгне, но той стана от стола и я спря.

— Госпожице Хендри?

Тя се обърна. Погледът й бе все така спокоен, но повдигнатите й вежди изразяваха възмущение.