Неизживени спомени

от това Нети да реши, че именно Уилма е убила кучето й.“

Преди Алън да успее да разпита Клат като хората, в офиса пристигна Хенри Пейтън и възможно най- любезно заяви, че поема случая. Шерифът кимна.

— Има едно нещо, което трябва час по-скоро да разкриеш, Хенри — каза му той.

— И какво е то? — попита Хенри, но колкото и да му беше неприятно, Алън не можа да не забележи, че старият му приятел го слуша с половин ухо. Първият истински приятел, с когото бе успял да се сдружи, след като спечели шерифското място, и който се бе оказал толкова ценен работата му, вече мислеше за други неща. Как да разпредели хората си при толкова много престъпления, бе може би най-важното от тях.

— Трябва да разбереш дали Хенри Бофорт е имал причина да се сбие с Хю Прийст, или всичко е станало само по вина на Прийст? Сега няма да можеш да го питаш, разбрах, че е в безсъзнание, но като се събуди…

— Не се притеснявай — каза Хенри и го потупа по рамото. — Ще го направя! — После се огледа наоколо и викна: — Брукс! Морисън! При мен!

Хенри излезе, а на Алън изведнъж му се прииска да тръгне след него, да го хване за яката и да го накара да се вслуша в думите му. Но не го направи. Поради някаква странна причина Хенри и Хю, Лестър и Джон, дори Уилма и Нети вече не го интересуваха толкова. Мъртвите бяха мъртви, за ранените се грижеха специалисти, а престъпленията просто бяха извършени.

Но вътрешно продължаваше да го гложди ужасното предчувствие, че истинската трагедия тепърва предстои.

Когато Хенри замина да инструктира колегите си, той отново привика Хю. Заместникът влезе навъсен, с ръце в джобовете.

— Изшиткаха ни, а, Алън? Изхвърлиха ни от играта. Мама му стара!

— Не съвсем — отвърна Алън, стараейки се гласът му да звучи колкото е възможно по-убедително. — Ти ще ми бъдеш свръзката тук, Клат.

— Къде отиваш?

— В дома на Раск.

Но когато пристигна там, не завари никого. Линейката, която се бе погрижила за злочестия Скот Гарсън, бе минала да прибере и Шон. Една от катафалките на Хари Самюълс, стар открит линкълн, бе откарала трупа на Брайън Раск в Оксфорд за аутопсия. Другата кола на Хари — по-добрата, или „фирмената“, както той я наричаше — вече бе заминала за същото място с труповете на Хю и Били Тъкър.

„Ще ги наблъскат като сардели в оная тясна морга“ — помисли си Алън.

Едва когато отиде в дома на Брайън Раск, осъзна, колко е вън от играта. Двама от подчинените на Хенри бяха пристигнали преди него и му дадоха ясно да разбере, че може да се навърта наоколо само ако не им се бърка в работата. Алън застана на прага на кухнята, чувствайки се ненужен като пето колело, и проследи част от разпита на ония от криминалното. Кора Раск отговаряше бавно и несвързано, почти като дрогирана. Той си помисли, че това се дължи на шока, който бе изпитала, или пък на успокоителното, което някой от санитарите, отвели живия й син в болницата, й бе дал. Като я гледаше, си помисли, че и Норис бе изглеждал по същия начин, когато изпълзя от обърнатия фолксваген. Каквато и да бе причината за неадекватното й състояние, тя изобщо не беше от полза за детективите. Не можеше да се каже, че плачеше, но определено не бе в състояние да се концентрира върху въпросите им дотолкова, че да отговаря свързано. Повтаряше, че нищо не знае; че е била горе и си почивала и непрекъснато хленчеше: „Бедният Брайън! Горкичкият ми Брайън!“

Опяваше отнесено и монотонно и не спираше да премята в ръцете си стари слънчеви очила с подлепена рамка и пукнато стъкло. Като я гледаше, Алън го побиваха тръпки.

Той си тръгна отвратен и дойде тук, в болницата.

А сега за пореден път стана и отиде до телефонния апарат в коридора. Отново опита да се свърже с Поли, не успя и набра номера на шерифския офис.

— Щатска полиция — изръмжа глас отсреща.

Алън изпита прилив на детинска ревност. Представи се и помоли да повикат Клат. След като чака близо пет минути, подчиненият му най-после вдигна слушалката.

— Извинявай, Алън. Бяха зарязали слушалката на бюрото. Добре, че дойдох да проверя, иначе още щеше да си чакаш. Тъпанарите за нищо ни нямат.

— Да не ти пука, Клат. Арестуваха ли Кийтън?

— Амии… Не знам как да ти кажа, Алън…

Той усети, че стомахът му се свива, и затвори очи. Значи наистина бе прав: още не беше приключило.

— Просто говори, Клат! Зарежи официалностите!

— Бъстър — искам да кажа Данфърд — се прибрал вкъщи, свалил дръжката на кадилака си, нали знаеш, където бяха вързали с белезниците?

— Да. И?

— Ами… убил жена си, Алън. С чук. Намерили са я не ония от щатската, защото те допреди двайсет минути и пет пари не даваха за Бъстър. Намерил я Сийт Томас. Минал през дома на Бъстър на повторна проверка. Върна се преди няма и пет минути. Казва, че го свивало сърцето — изобщо не се учудвам. Бъстър направо й е размазал физиономията, навсякъде било само мозък и косми. Сега горе има цял взвод от въздухарите на Пейтън. Сложих Сийт в кабинета ти. Реших, че е по-добре да приседне, преди да припадне.

— Господи, Клат! Заведи го веднага при Рей ван Ален. Той е на шейсет и две и пуши „Кемъл“, откакто се помни.

— Рей е в Оксфорд, Алън. Отиде да помага на докторите да закърпят Хенри Пейтън.

— Тогава иди при помощника му. Как се казваше?

— Франкъл. Еверет Франкъл.

— Няма го. Звънях и в кабинета, и у тях.

— Какво каза жена му?

— Еверет е ерген, Алън.

— Боже Господи!

„Свиркай си!“ — бе надраскал някой на телефонния апарат. Алън горчиво се замисли над тази възможност.

— Мога да го закарам до болницата — предложи Клат.

— Не, трябваш ми там, където си. Има ли журналисти вече?

— Пълно е.

— Добре. Чуй какво ще направиш: като свършим с разговора, отиваш при Сийт. Ако не се чувства добре, излизаш навън, хващаш първия репортер, който ти се види що-годе нормален, омайваш го и го пращаш да докара Сийт тук, при мен.

— Ясно — отвърна Клат. После се поколеба за миг и добави: — Исках да отида в дома на Кийтън, но ония от щатската… не ме допуснаха на местопрестъплението! Какво ще кажеш, а, Алън! Как може да не ме пускат тия копелета! Та аз съм заместник-шериф!

— Разбирам те напълно, Клат. И на мен не ми харесва, но те просто си вършат работата. Виждаш ли Сийт оттам?

— А-ха.

— Е? Жив ли е?

— Седи зад бюрото ти, пафка и чете последния брой на „Провинциален полицай“.

— Добре — отвърна Алън. Идеше му да се разсмее и да заплаче едновременно. — Така става. Обаждала ли се е Поли Чалмърс, Клат?

— Не. Всъщност чакай. Ето справката. Мислех си, че е изчезнала. Звъняла е, Алън. Малко преди три и половина.

— Това го знам — отвърна той с гримаса. — А по-късно?

— Тук не пише, но това нищо не значи. Шийла я няма, а тия проклетници от щатската са навсякъде — как да ти кажа кой се е обаждал?