Неизживени спомени

— Благодаря ти, Клат. Нещо друго?

— Да, има.

— Казвай!

— Намерили са пистолета, с който Хю е стрелял по Хенри, но Дейвид Фридмън от лабораторията не може да разбере какъв е. Бил автоматичен, но човекът твърди, че за пръв път вижда такъв пистолет.

— Сигурен ли си, че става въпрос за Дейвид Фридмън? — попита Алън.

— Да, Фридмън. Точно така му беше името.

— Дейвид Фридмън не може да не знае. Та той е „подвижна енциклопедия“ за оръжията!

— Да, ама не знае. Чух го с ушите си, докато разговаряше с приятеля ти Пейтън. Каза, че пистолетът малко приличал на немски „Маузер“, но липсвала обичайната маркировка и спусъкът бил по-различен. Мисля, че го пратиха в Огъста с куп други доказателства.

— Друго?

— В двора на Хенри Бофорт са намерили анонимна бележка. Била смачкана на топка и хвърлена до колата му — нали го знаеш тъндърбърда? И той е направен на нищо — също като колата на Хю.

Това подейства на Алън като плесница.

— Какво пишеше на бележката, Клат?

— Чакай малко — отвърна той и прелисти тефтерчето си. — А, ето я. „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“

— Лалугер ли?

— Да, точно така пише — изсмя се нервно Клат. — „Да не си посмял“ и „лалугер“ са подчертани.

— Казваш, че колата била направена на нищо?

— Да. Срязали са й гумите, като на Хю. Има и жестока драскотина по цялата дължина отдясно.

— Добре — каза шерифът. — Ето ти още една задачка: иди до бръснарницата, а после и до билярдната зала, ако се наложи, и разбери на кого е отказвал пиене Хенри през последните една-две седмици.

— А щатската полиция?

— Майната й на щатската полиция! — разпалено викна Алън. — Това е нашият град. Да не би да искаш да ми кажеш, че до пет минути няма да си намерил някой, който да знае нещо по този въпрос?

— Не, разбира се. Като идвах насам, видях Чарли Фортин пред „Уестърн Ауто“ с още двама-трима образи. Ако Хенри е имал зъб на някого, Чарли няма начин да не знае.

— Добре. Ония от щатската разпитваха ли го?

— Май не са.

— Значи ти ще го разпиташ. Но не мислиш ли, че и двамата знаем отговора, а?

— Хю Прийст — отвърна веднага той.

— Точно той.

„В края на краищата май не е е кой знае колко различно от първото предположение на Хенри Пейтън“ — помисли си.

— Добре, Алън. Ще се заема със задачата.

— И ми се обади веднага щом получиш еднозначен отговор. Моментално.

Той му даде номера, а после го накара да му го повтори, за да се увери, че е записал правилно.

— Ще се обадя — каза Клат и изведнъж избухна: — Какво става тук, Алън? Какво, по дяволите, става тук?

— Не знам.

Алън се почувства стар, много уморен и… ядосан. Вече не на Пейтън за това, че го изрита от следствието, а на онзи, който беше отговорен за всичките тия фойерверки. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че когато разплете цялата история, в дъното й ще се окаже един-единствен човек. Като пръчки динамит в адска машина нечия зловеща ръка бе свързала Уилма за Нети, Хенри за Хю, Лестър за Джон…

— Не знам, Клат, но скоро ще разберем.

Затвори и отново набра номера на Поли. Желанието му да се сдобри с нея постепенно отслабваше. На негово място се прокрадваше смътна, но силна тревога, почти панически страх, че тя е в опасност.

Телефонът звънеше ли звънеше, но… напразно.

„Поли, обичам те. Трябва да си поговорим. Моля те, вдигни слушалката. Трябва да поговорим, Поли. Обичам те. Моля те, обади се.“

Мислите се повтаряха в главата му като в латерна. Искаше му се да се обади на Клат и да го прати да я потърси незабавно, но не можеше да го направи. Нямаше да е редно — адската машина в Касъл Рок може би всеки момент щеше да избухне.

Но Алън… представи си, че Поли е една от брънките й?

Тази мисъл извика в съзнанието му смътна асоциация, но той не успя да я улови.

А телефонът отсреща, продължаваше да звъни. Алън остави слушалката във вилката и се върна на мястото си.

3

Поли не можеше да издържа повече. Обърна се и посегна към слушалката, но… телефонът спря да звъни.

„Още по-добре“ — помисли си тя.

Но така ли беше наистина?

В спалнята беше горещо като през юли, но нямаше как да отвори прозорците — миналата седмица беше накарала Дейв Филипс, местен занаятчия, да ги укрепи за зимата. Затова лежеше в леглото си по бельо и слушаше тътена на приближаваща буря. Искаше й се малко да подремне преди да стане и да се изкъпе, но не можеше да заспи.

Може би заради сирените, които виеха из града, но най-вече заради Алън. Или по-точно заради онова, което бе станало между тях. Не беше по силите й да приеме това гротескно предателство спрямо всичко, в което бе вярвала и на което се бе доверила, но не можеше и да го забрави. Мисълта й за миг политаше към нещо друго (сирените например, които виеха сякаш настъпваше краят на света), но после отново се връщаше към Алън. Нещо в тази история я глождеше отвътре, дразнеше я като песъчинка в окото.

„О, Алън, как можа?“ — питаше се отново и отново тя:

Гласът, който й отговори, я изненада. Беше гласът на леля Еви и зад хладния, лишен от емоции тон, с който старата дама винаги бе говорила, Поли почувства силен и тревожен гняв.

„Ако му беше казала цялата истина, момичето ми, никога нямаше да се стигне дотук.“

Тя подскочи в леглото. Гласът наистина беше тревожен, но най-тревожното бе, че беше неин. Леля Еви беше мъртва от години. Говореше й не тя, а собствената й съвест, използвайки гласа на леля Еви, както срамежлив вентрилок би прибягнал до уменията си, за да покани хубаво момиче на среща.

„Престани, момичето ми. Нали ти казах навремето, че този град е пълен с духове? Може би наистина съм аз. Наистина.“

Поли проплака уплашено и сложи длан на устата си.

„А може би не съм аз. В края на краищата има ли значение кой е? Важното, Триша, е друго: Кой пръв е прегрешил? Кой е лъгал пръв? Кой пръв е премълчал истината? Кой е хвърлил първия камък?“

— Не е честно! — извика в празната, гореща стая и се ужаси при вида на лицето си, отразено в огледалото отсреща.

Очакваше гласът на леля Еви отново да и опонира, но той не се обади и тя се отпусна бавно в леглото.

Може би наистина бе сторила първото прегрешение — ако премълчаването на