част от истината и казването на две-три благородни лъжи може да се нарече грях. Но нима това даваше право на Алън да започне да я разследва като съвестен следовател, който издирва опасен рецидивист? Нима му даваше право да пусне името й в някаква междущатска компютърна система… или да й прати „опашка“, или както там го наричаха?
— Естествено! — викна ядосано тя. — Видях го, разбира се. Какво ще кажеш за това, лельо Еви?
Нямаше отговор… само някаква плаха, едва доловима тревога дълбоко в подсъзнанието й. Сякаш изпускаше нещо от уравнението.
Жената се обърна неспокойно в леглото и амулетът се търкулна по гърдите й. Нещото вътре тихо зачовърка по стените на сребърния си затвор.
„Глупости — помисли си Пали. — Просто нещо се мести насам-натам от движението. Нещо инертно. Въобразяваш си, че е живо.“
Сребърната топчица едва забележимо се поклащаше между чаршафа й памучната чашка на сутиена й.
„Не ставай глупава — отвърна й Поли и се обърна на другата страна. — Как може да има живо същество там? Хайде, ще диша през всичките тия дупчици, но какво, За Бога, ще яде?“
— Поли. Казвам се Поли.
Подсъзнателната й тревога бе станала по-силна и толкова осезаема, че имаше чувството, че може с ръка да я улови.
Телефонът отново зазвъня. Тя се изправи и го погледна уморено. Гордост и копнеж водеха битка в душата й.
„Не искам да говоря с него. Не и след това, което ми причини.“
„Да, така е. Само дето сега и го мразя.“
Гласът на леля Еви зазвуча гневно:
Поли посегна към телефона с демонстративна решителност. Но ръката й — осакатената й, освободена от болките ръка — увисна във въздуха миг преди да хване слушалката. Ами ако не беше Алън? Ако беше господин Гонт? Ако се обаждаше, за да й каже, че още не са квит, че още не му се е издължила?
Тя отново посегна към слушалката, но пак не се обади. Ръцете й се свиха на нервна топка в скута. Страхуваше се от мъртвешкия глас на леля Еви, от това, което бе направила този следобед, от онова, което господин Гонт (или пък Алън!) можеха да разкажат за загиналия й син, от сирените, от фучащите автомобили и от онова, което те вещаеха.
Но най-вече я плашеше самият Лийлънд Гонт. Чувстваше се като завързана за езика на огромна желязна камбана. Камбана, която в един миг щеше да я оглуши, побърка и премаже, ако започнеше да бие.
Телефонът замлъкна.
Навън засвири поредната сирена. Писъкът й постепенно отслабна и заглъхна по посока на Тин Бридж. Бурята отново затрещя. По-близо от когато и да било.
Но Поли се взираше в телефона и си мислеше за онази вечер преди по-малко от седмица, когато посегна към апарата, но ръцете просто не я слушаха. Мислеше си за болката, която прегриза ставите й като изгладнял плъх с изтъпени, но силни зъби. Не можеше да се върне към това. Просто не можеше.
Нима?
— Ти не разбираш — простена жената. — Не става дума за Алън. Шегата беше предназначена за Ейс! Ейс Мерил! А той си го заслужава!
Непоколебимият глас на леля Еви отвърна:
4
В шест и двайсет същата вечер, когато буреносните облаци прииждаха и тъмнината бе започнала да измества полумрака, щатският полицай, който бе заел мястото на Шийла Бригъм, влезе в канцеларията на шерифството, заобиколи трапецовидния отсек, маркиран с полицейска лента, и тръгна към Хенри Пейтън.
Пейтън изглеждаше раздърпан и нещастен. Беше прекарал последните пет минути с дамите и господата от пресата и се чувстваше както винаги след такива срещи като овалян в мед, после в катран. Декларацията му не беше толкова добре подготвена — или толкова неуязвимо мъглява — колкото му се искаше. Онези от телевизията го бяха притиснали до стената. Искаха да правят директни включвания между шест и шест и половина, когато се излъчваха вътрешните новини, и ако не им беше подхвърлил някакъв кокал щяха да го разнищят в единайсет. Всъщност вече почти го бяха разнищили. За пръв път в кариерата си се намираше толкова близо до това да признае, че няма абсолютно никакви улики. Той не напусна тази импровизирана пресконференция, той избяга от нея.
Пейтън започваше да съжалява, че не се бе вслушал по-внимателно в думите на Алън. Пристигна да установи размера на щетите и да приключи, но се оказа, че трябва да разследва и ново убийство — на някаква жена на име Миртъл Кийтън. Мъжът й още беше на свобода. Сигурно вече бе изчезнал далече зад хълмовете, но нищо чудно още да се мотаеше из това странно градче. От човек, който бе размазал черепа на жена си с чук, всичко можеше да се очаква.
Проблемът му бе, че не познаваше хората тук. Алън и заместниците му ги познаваха, но не можеха да му помогнат. Двамата с Риджуик бяха изчезнали някъде, Лапоант беше в болница с надеждата, че докторите ще успеят да възстановят предишната форма на носа му. Пейтън се огледа за Клатърбък и изобщо не се изненада, че и той се бе изпарил.
— Лейтенант Пейтън? Лейтенант Пейтън!
Беше полицаят от централата.
— Какво? — изръмжа Хенри.
— Доктор Ван Ален е на линия. Иска да говори с вас.
— Защо?
— Не каза. Каза само, че
Той тръгна към централата. Чувстваше се като дете, което кара колело без спирачки по стръмен наклон, с пропаст от едната страна, висока скала от другата и глутница гладни вълци с лица на репортери зад гърба.
— Пейтън, слушам?
