Неизживени спомени

— Лейтенант Пейтън, обажда се доктор Ван Ален, местният лекар.

Гласът беше глух и далечен, прекъсван на моменти от силно пращене.

„От бурята е — помисли си Пейтън. — Само това ни липсваше.“

— Да, зная кой сте — отвърна Хенри. — Закарахте господин Бофорт до Оксфорд. Как е той? Приемам.

— Той, е…

Пращене, пукане, шум.

— Губите се, докторе — провикна се Хенри нетърпеливо. — Тук всеки момент ще започне страшна буря. Моля, повторете. Приемам.

— Мъртъв! — изкрещя Ван Алън между две пукания. — Почина в линейката, но не смятаме, че е от раните. Разбирате ли? Не смятаме, че пациентът е починал от огнестрелните рани! Мозъкът му претърпя странна… и се пръсна. Най-вероятната диагноза е натравяне. Някакво изключително силно токсично вещество е било вкарано в кръвта му при престрелката. Изглежда, сърцето му буквално се е пръснало. Моля потвърдете.

„Господи!“ — помисли си Пейтън. Разхлаби вратовръзката, откопча горното копче на ризата си и отново натисна бутона за предаване.

— Потвърждавам съобщението ви, доктор Ван Ален, но да пукна, ако разбирам нещо. Приемам.

— Отровата най-вероятно е била по куршумите, с които е поразен. Инфекцията е започнала бавно в началото, но после се е разпростряла по цялото тяло. Имаме две ясни ветрилоподобни огнища на зараза на лицето и на гърдите. Спешно трябва да…

Пращеше, пукане, шум.

— … оръжието. Приемам.

— Повторете, доктор Ван Ален. — Той даваше две години от живота си, докторът да се беше обадил по телефона. — Моля, повторете! Приемам.

— У кого е оръжието! — изкрещя Ван Ален. — Приемам!

— У Дейвид Фридмън от лабораторията в Огъста. Приемам.

— Ще извадят ли патроните, преди да го изследват? Приемам.

— Обикновено така се процедира. Приемам.

— Револвер ли е или пистолет, лейтенант Пейтън? Това е изключително важно. Приемам.

— Пистолет.

— Ще изпразнят ли пълнителя? Приемам.

— Да, в Огъста, да. — Пейтън тежко седна на мястото на дежурния. Чувстваше нужда да изпие нещо силно.

— Не! Не трябва! В никакъв случай не трябва да правят това! Чувате ли ме?

— Чувам. Ще се обадя в лабораторията да му предадат да остави проклетите куршуми в тъпия пълнител, докато не се ориентираме в тая дивотия, дяволите да я вземат! — Изпита детинско удоволствие при мисълта, че всичко това върви в ефир. А после си помисли колко ли репортери са се включили на честотата и записват всяка негова дума? — Чуйте ме, докторе, не си е работа да приказваме за това по радиото.

— Зарежете социалния аспект, лейтенанте! — отвърна ядосано Ван Ален. — Става дума за човешки живот! Опитах да ви се обадя по телефона, но не можах да се свържа. Кажете на този Фридмън да прегледа внимателно ръцете си за драскотини, резки, дори цепнати кожички около ноктите. Ако забележи каквато и да е драскотина по кожата си, незабавно да отиде на лекар. Не се знае дали няма отрова и по пълнителя. В никакъв случай да не рискува да го пипа! Това чудо е смъртоносно. Приемам.

— Ясно — изрече като насън Хенри. Изпитваше невероятно желание да се намира където и да било другаде, само не и в Касъл Рок. Но тъй като така или иначе беше там, молеше се поне Алън Пангборн да е с него. — Знаем ли какво е?

— Още не. Не е кураре, защото парализата настъпи накрая. Освен това курарето е сравнително безболезнено, а господин Бофорт имаше страхотни болки. Засега знаем само, че поразява в началото бавно, а после с шеметна бързина. Приемам.

— Това ли е всичко? Приемам.

— Боже Господи! — избухна Рей ван Ален. — Не ви ли стига? Радвайте се, че…

Прашеше, пукане, шум.

— Не Ви чувам, докторе. Повторете!

— Радвайте се, че оръжието е в сигурни ръце. Иначе един Господ знае, какви последици можеше да настъпят.

5

Кора Раск зави по Мейн Стрийт и тръгна бавно към „Неизживени спомени“. По пътя подмина яркожълт микробус „Форд“ с надпис „WPTD — КАНАЛ 5 — НОВИНИТЕ НА ЖИВО“, но не видя Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който се звереше в нея с немигащи очи. И да го беше забелязала, тя едва ли щеше да го познае. Той в известен смисъл бе станал нов човек. А дори да го беше познала, тя просто нямаше да му обърне внимание. Имаше си свои проблеми и тревоги. А най-вече, имаше си ядове. И всичко това нямаше никаква връзка с мъртвия й син.

В едната си ръка Кора Раск държеше счупени очила.

Беше решила, че полицията ще я разпитва до второ пришествие… или поне докато не се побърка.

„Махнете се! — идеше й да им изкрещи тя. — Престанете да ми задавате всичките тия тъпи въпроси за Брайън! Арестувайте го, ако е направил нещо — баща му ще оправи работата, цял живот само за това го е бивало, да поправя разни неща, но ме оставете на мира! Имам среща с Краля и не мога да го карам да чака!“

По едно време забеляза шериф Пангборн да наднича през вратата и едва не изприказва всичко това с надеждата, че поне той ще я разбере. Той не беше като останалите — живееше в града, сигурно знаеше за „Неизживени спомени“, сто на сто си беше купил нещо от там. Тоест, нямаше начин да не я разбере.

Само дето в главата й изведнъж прозвуча спокойният и Разумен глас на господин Гонт: „Не, Кора. Недей да говориш с него. Той няма да те разбере. Той не е като теб. Изобщо не знае да пазарува. Кажи им, че искаш да отидеш в болницата при другия си син. Това ще ги разкара поне за известно време След това няма да има никакво значение.“

И тя им каза. Дори успя да пророни някоя и друга сълза като не мислеше за Брайън, а за това колко ли е нещастен Кралят без нея. Горкия Елвис!

Полицаите се хванаха на секундата и си отидоха. Само ония в гаража останаха. Кора не знаеше какво търсят там но хич не я беше грижа. Тя грабна вълшебните си очила от масата й хукна към спалнята. Затвори се вътре, свали халата си; легна на леглото и си сложи очилата.

Миг по-късно вече беше в Грейсленд. Облекчение, очакване и невероятна възбуда изпълниха душата й.

Тя се спусна, гола и красива, по извитото стълбище към втория етаж. Коридорът, украсен с екзотични пана, беше широк като магистрала. Тръгна към двойната врата в дъното, а босите й крака нежно зашумоляха в дебелия килим. Ръката й посегна към дръжката и вратата се отвори. Спалнята на Краля бе обзаведена изцяло в черно и бяло — черни стени, бял, пухкав килим на пода, черни завеси на прозорците, бял волан на черната кувертюра върху леглото. Единствено таванът не беше нито черен, нито бял, а полунощно син с хиляди електрически звездици по него.

Кора погледна към леглото и се вцепени.

Кралят наистина лежеше там, но не беше сам.

Върху него, като на конче, седеше Майра Ивънс. При шума от отварянето на вратата тя се обърна и погледна към Кора. Кралят изобщо не се помръдна. Той продължаваше да гледа към Майра, примигвайки с прекрасните си, сини очи.

— Майра! — извика Кора. — Какво правиш тук?