Неизживени спомени

— Госпожице Хендри, наистина трябва да говоря с Шон Раск. Изключително важно е.

— Така ли? — Гласът й беше хладен.

— Нещо… — Алън изведнъж се сети за Поли и нещо заседна в гърлото му. Той се прокашля и продължи: — Нещо става в града ми, госпожице Хендри. И самоубийството на Брайън Раск е само част от трагедията. Искрено се надявам, че разговорът с Шон Раск ще ми даде ключ към останалото.

— Шериф Пангборн, Шон Раск е само едно седемгодишно дете. И ако той наистина знае нещо, защо тук няма и други полицаи?

„Други полицаи — помисли си Алън. — Може би има предвид компетентни полицаи. Полицаи, които разпитват единайсетгодишно момче насред улицата, а после го пращат у дома да се самоубие.“

— Защото са претрупани с работа — отвърна той, — и не познават града колкото мен.

— Разбирам — каза тя и понечи да си тръгне.

— Госпожице Хендри.

— Шерифе, закъснявам със задълженията си и съм много зае…

— Самоубийството на Брайън Раск не беше единственият нещастен случай в Касъл Рок днес. Жертвите са поне три. Един мъж, собственик на местната кръчма, е бил откаран в болницата в Норуей с огнестрелни рани. Може и да оживее, но през следващите трийсет и шест часа животът му ще виси на косъм. А имам лошото предчувствие, че убийствата още не са свършили.

Най-после бе успял да привлече вниманието й.

— И смятате, че Шон Раск знае нещо за това?

— Достатъчно е да знае защо се е самоубил брат му. Това ще ни помогне да сглобим останалото. Така че ако се събуди, моля ви, уведомете ме!

Тя се поколеба за миг, а после отвърна:

— Зависи от състоянието му, шерифе. Няма да позволя да въздействате на и без това разклатената психика на детето. Каквото и да става в града ви.

— Разбирам.

— Така ли? Радвам се — отвърна тя и го стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Тогава си стой тук и не ми създавай проблеми.“

После мина зад висок плот, седна и се скри от погледа му. Миг по-късно шишенцата с лекарства затракаха по количката.

Алън стана, отиде до телефонния апарат в коридора и отново набра номера на Поли. Пак никой. Звънна и в ателието. Отговори му телефонният секретар и той затвори слушалката. После се върна обратно на стола си и отново се загледа в паното на стената.

„Забрави да ме питаш нещо, госпожице Хендри — мислеше си. — Забрави да ме питаш защо съм тук, след като толкова много неща се случват в центъра на областта, която съм избран да «защитавам и пазя». Забрави да ме попиташ защо не аз водя разследването. Защо тук не седи някой по-маловажен служител, като стария Пийт Томас например. Не ме попита, защото просто забрави, госпожице Хендри. И знаеш ли какво? Радвам се, че забрави.“ Причината бе толкова проста, колкото и унизителна. Освен в Портланд и Бангор убийствата се разследваха не от шерифа, а от щатската полиция. За дуела между Уилма и Нети Хенри Пейтън бе затворил очи, но вече не можеше да си позволи. Журналисти от всеки един вестник, репортери от всяка телевизионна станция в Южен Мейн вече бяха пристигнали в Касъл Рок или пътуваха за там. Много скоро към тях щяха да се присъединят техни колеги от целия щат… и ако нещата наистина не бяха приключили, както подозираше Алън, не след дълго от всички части на страната щяха да се стекат журналисти.

Такова беше положението. Но това, че го съзнаваше, съвсем не променяше нещата. Той продължаваше да се чувства като калпав прихващач, който не може да си свърши работата като хората и бива изхвърлен сред резервите. Беше му страшно криво, но не можеше нищо да направи. Затова седеше пред Саймън и сладкаря и за пореден път правеше равносметка на случилото се.

Лестър Прат беше мъртъв. Бе дошъл подивял от ревност в офиса на шерифа и без причина бе нападнал Джон Лапоант. Явно ставаше въпрос за приятелката му, макар че, докато чакаха линейката, Джон каза на Алън, че повече от година не се е срещал със Сали Ратклиф.

— Шамо от време на време ше оглешдах да я видя на улисата да ши поговорим, но тя и тогава ме гледаше кат’ше ли шъм ш единия крак в ада — проплака той и опипа счупения си нос. — Шега наиштина се чуштвам така.

В момента Джон бе хоспитализиран в Норуей със счупен нос, фрактура на челюстта и съмнение за вътрешни травми.

Шийла Бригъм също беше в болница. В шок.

Хю Прийст и Били Тъпър също бяха мъртви. Новината пристигна минути преди Шийла окончателно да се срине психически. Обади се някакъв доставчик на бира, който бе имал благоразумието да звънне първо на Бърза помощ и после на шерифа. Човекът беше почти толкова шашнат колкото и Шийла Бригъм, и Алън не можеше да го вини Самият той също почти бе изпаднал в истерия.

Хенри Бофорт се намираше в критично състояние вследствие на множеството огнестрелни рани.

Норис Риджуик бе изчезнал… и това най-много го тревожеше.

Беше го търсил след обаждането на бираджията, но от него нямаше и следа. Алън реши, че е отишъл да арестува Данфърд и скоро ще го докара в белезници, но впоследствие стана ясно, че никой не е арестувал Кийтън. Той предположи, че ония от щатската ще приберат съветника, но само при положение, че попаднат на него, докато си водят следствието. Иначе не биха си правили труда. Имаха по-важна работа. А Норис просто беше изчезнал. Където и да бе отишъл, беше го направил пеша, защото, когато Алън напусна града, „костенурката“ му все още стоеше, килната на една страна насред улицата.

Очевидци разказваха, че Бъстър изпълзял в кадилака си през прозореца и отпрашил нанякъде. Единственият човек, който се бе опитал да го спре, бе платил много висока цена. Скот Гарсън лежеше тук в болницата „Нодърн Къмбърленд“ с разбита челюст, счупена ябълчна кост, натрошена китка и четири премазани пръста. Можеше да бъде и по-лошо: свидетели твърдяха, че Бъстър упорито се е опитвал да прегази горкия човечец, проснат безпомощно на улицата.

Лени Партридж също бе настанен някъде със счупена ключица и Бог знае колко изпотрошени ребра. Когато Анди Клатърбък го информира за последната трагедия, още не бе имал време да осъзнае как точно главният градски съветник бе успял да избяга от полицията, при това заключен с белезници за огромен, червен кадилак. Явно Хю Прийст бе спрял Лени насред път, беше го изхвърлил навън и бе запрашил нанякъде с колата му. Алън предполагаше, че ще намерят колата на стареца на паркинга пред „Кроткия тигър“, където Хю бе хвърлил топа.

И разбира се, оставаше Брайън Раск, който бе глътнал дулото на зрялата възраст единайсет години. Клат едва бе почнал разказа си за случката с Лени, когато телефонът отново иззвъня. Шийла вече беше сдала багажа и Алън сам отговаряше на обажданията. Отсреща се чу истеричният писък на дете — Шон Раск бе набрал номера от яркожълтата лепенка до телефона в кухнята.

В края на краищата линейки на Бърза помощ и спасителни отряди от четири различни града цял следобед летяха из Касъл Рок.

Сега, обърнал гръб на Саймън и сладкаря, вперил поглед в изкуствените птици в клетката, шерифът за пореден път се върна към Хю и Лени Партридж. Сблъсъкът между тях едва ли беше най-сериозният, който се бе състоял в Касъл Рок този следобед, но определено бе един от най-странните. Алън предчувстваше, че ключът към цялата загадка може би се крие именно в тази странност.

— Защо, по дяволите, Хю не е взел колата си, след като е имал намерение да се разправя с Хенри Бофорт? — бе попитал Алън, прокарвайки пръсти по и без това разрешената си коса. — Защо му е притрябвала старата таратайка на Лени?

— Защото буикът на Хю е бил на джанти. Някой здравата е накълцал гумите му — сви рамене Клат и неловко огледа хаоса, който бе настъпил в офиса на шерифа. — Хю сигурно е решил, че Хенри Бофорт го е направил.

„Да, разбира се — мислеше си Алън, седнал в сестринската стая на болницата «Нодърн Къмбърленд». — Защо пък не? Вярно, звучи налудничаво, но не по-налудничаво от това Уилма Джърсик да си помисли, че Нети Коб е оплескала чаршафите й с кал, а после, като капак, е изпочупила прозорците й с камъни. Нито пък