Неизживени спомени

пистолета в челото на Еди Уорбъртън. — Но да ми пишеш и да ми кажеш, че ще го направиш… ето къде беше голямата ти грешка.

Изведнъж Еди разбра всичко. Чак сега той си спомни за писмото, което беше пуснал в пощенската кутия на Поли Чалмърс, чак сега направи връзката между бележката, която той беше получил, и онази, за която сега му говори автомонтьорът.

— Слушай! — едва промълви той. — Трябва да ме изслушаш, Джакет — изиграли са ни, и двамата. Ние…

— Сбогом, чернилко — прекъсна го Сони и натисна спусъка.

В продължение на около минута той не откъсваше поглед от това, което беше останало от Еди Уорбъртън и се чудеше дали не беше сбъркал, като не остави негърът да се доизкаже. В крайна сметка реши, че е постъпил правилно. Какво толкова можеше да научи от един глупак, които му праща писмо, за да го предупреди, че ще го обере?

Изправи се, обиколи помещението и прекрачи трупа на убития Рики Бисонет. Отвори сейфа и извади оттам комплекта сгъваеми гаечни ключове, които господин Гонт му беше продал. И все още им се любуваше, като ги изваждаше един но един, а после грижливо ги полагаше в гнездата им в кутията, когато пристигнаха от щатската полиция и го арестуваха.

5

„Ще паркираш на ъгъла на Бърч Стрийт и главната улица — беше казал по телефона господин Гонт на Бъстър, — и ще чакаш. Ще ти пратя някого.“

Бъстър следваше инструкциите му възможно най-точно. Сега, от мястото си една пресечка по-нагоре, той спокойно можеше да наблюдава върволицата клиенти, които се бяха отправили към служебния вход на магазина на господин Гонт. Струваше му се сякаш всичките му приятели и съседи се бяха наговорили тази вечер да се отдадат на покупки. Само преди десет минути се появи с разкопчана рокля и онова женище Раск, което човек никога не би искал да срещне сам по тъмно, особено в такова състояние.

Пет минути, след като тя излезе от служебния проход, криейки някакъв предмет в джоба на роклята си (роклята й все още бе разкопчана и Бъстър можеше да види всичко под нея, но пък и кой би искал изобщо да погледне такова нещо, освен ако не е с всичкия си), по-нагоре по главната улица се разнесоха няколко изстрела от пистолет. Той не бе сигурен, но му се стори, че изстрелите бяха дошли от бензиностанцията „Суноко“.

Колите на щатската полиция излетяха от пресечката, където се помещаваше местната администрация, пусна сините светлини и разгони насъбралите се репортери като ято гълъби. С перука или не, Бъстър реши, че ще е по-разумно, ако за известно време се скрие в дъното на пикапа.

Полицейските коли профучаха край него и въртящите се сини светлини за миг се спряха върху някакъв предмет захвърлен точно до задната врата на пикапа — зелена торба от дебел, брезентов плат. Бъстър бе обзет от любопитство и дръпна връвта на торбата, за да погледне какво има вътре.

Най-отгоре беше оставена някаква кутия. Той я извади и под нея торбата се оказа пълна с часовници. Такива часовници, дето са направени да ги слушаш как тиктакат. Имаше поне две дузини. Гладките им бели лица се блещеха насреща му като ококорените очи на сирачето Ани. Бъстър отвори кутията, която беше извадил, и видя вътре куп клещи, тип алигатор, каквито електротехниците понякога използват, за да провокират късо съединение.

Бъстър сбърчи вежди… и изведнъж в съзнанието му изплува споменът за един служебен формуляр, за да бъдем точни, ставаше дума за квитанция, която беше видял в Касъл Рок. Върху бланката, гласяща: „Необходими за заплащане стоки и/или услуги“, беше напечатано на машина: „16 КУТИИ ДИНАМИТ“.

Облегна се върху ламарината и се усмихна. Не само се усмихна, ами прихна да се смее. Навън трещяха гръмотевици. Езикът на някаква светкавица облиза провисналия корем на облака, спуснал се над улицата, и се изгуби в Касъл Стрийм.

Бъстър продължаваше да се смее, та чак пикапът започна да се тресе.

— За тях ли! — извика той щастлив. — О, момче, май имаме нещо като за Тях, а! А, не е ли тъй?

6

Хенри Пейтън, който беше дошъл в Касъл Рок, за да вади кестените от огъня вместо шериф Пангборн, стоеше на вратата на бензиностанцията „Суноко“ и се чудеше да вярва ли на очите си. Имаше още два трупа. Единият беше на бял, другият — на черен, но общото беше, че и двата принадлежаха на едни много мъртви собственици.

Трети човек — собственикът на бензиностанцията, ако се вярваше на името, изписано върху комбинезона му, — беше седнал на пода пред сейфа и държеше в скута си мръсна стоманена кутия, сякаш люлееше малко дете. До него бе захвърлен автоматичен пистолет. Хенри погледна към оръжието и усети как стомахът му се преобръща. Беше абсолютно същият модел пистолет като онзи, с който Хю Прийст бе застрелял Хенри Бофорд.

— Виж — чу се спокойният глас на един от полицаите. — Има още един.

Хенри обърна глава и усети как изпукаха вратните му сухожилията. Още един автоматичен пистолет се беше изхлузил от протегнатата ръка на негъра.

— Не ги пипайте — обърна се той към другите полицаи. — Дори не се приближавайте до тях.

Прескочи локвата кръв, хвана Сони Джакет за презрамките на комбинезона и го изправи на крака. Той не му оказа никаква съпротива, но сграбчи с две ръце стоманената кутия и я притисна до гърдите си.

— Какво е ставало тук? — изкрещя шерифът в лицето му. — Какво за Бога е ставало тук?

Мъжът, уплашен да не му вземат кутията, посочи с лакът към Еди Уорбъртън.

— Ей тоя тук дойде. Носеше пистолет. Сами виждате, че е луд; вижте какво направи с Рики. Сбърка го с мен. Искаше да ми открадне инструментите. Погледнете.

Сони се усмихна и отвори кутията, така че Хенри да види наредите в нея гаечни ключове.

— Не можех да го оставя да го направи, нали? Искам да кажа… те са си мои. Аз съм си платил за тях и те са си мои.

Хенри отвори уста, за да отвърне нещо. Нямаше най-малка представа какво трябваше да бъде то, така че не каза нищо. Още повече, че не му остана и време — дочуха нови изстрели, този път откъм Касъл Вю.

7

Ленор Потър се беше надвесила над трупа на Стефани Бонсейнт, държейки в ръка автоматичен пистолет, чието дуло още пушеше. Трупът лежеше в цветната леха зад къщата — единствената, която злата, отмъстителна кучка не беше успяла да унищожи при предишните си две похождения.

— Не трябваше да се връщаш — каза Ленор. Никога през живота си не беше стреляла с пистолет, а сега се бе превърнала в убийца… но всъщност вътрешно се радваше и ликуваше от победата си. Натрапницата беше навлязла в частна собственост, беше се захванала да унищожава чужда градина (Ленор беше изчакала кучката да се захване за работа и чак тогава я застреля — мама не беше отгледала глупачета) и тя имаше всички права да я накаже. Абсолютно всички права.

— Ленор? — викаше съпругът й. Беше се надвесил от прозореца на горната баня. Лицето му, цялото в пяна за бръснене, изразяваше уплаха. — Ленор, какво става?

— Убивам закононарушители — най-спокойно му отвърна тя и дори не си направи труда да се огледа някой нея ли е видял. Пъхна крака си под трупа и с мъка го повдигна. Пръстът й потъна в месищата на кучката Бонсейнт, която дори не реагира. Ленор беше удовлетворена. — Стефани Бон…

Трупът се обърна по гръб. Но не беше на Стефани Бонсейнт. Беше на милата съпруга на заместник- шерифа.

Застреляната беше Мелиса Клатърбък.

Изведнъж пред очите на Ленор Потър се появиха сини петна, после пурпурни, после виолетови, докато