всичко не се смеси в мастилено черно…
8
Пангборн себе втренчил с невиждащи очи в ръцете си. Сякаш се бе спуснал непрогледен мрак, който поглъщаше всичко наоколо. Беше му минало през ума, че може би този следобед е загубил Поли не за няколко дни, както си мислеше в началото — само докато се изглади създалото се недоразумение, — а завинаги. Което означаваше, че му оставаше да убива около тридесет и пет години скука.
Внезапно се стресна от нечии тътрещи се стъпки и вдигна глава. Беше госпожица Хендри. Изглеждаше нервна, но в същото време явно бе, че е взела решение.
— Малкият Раск се размърда — съобщи му тя. — Още не се е събудил — дадено му е било успокоително и дълго време няма да се събуди
— Наистина ли? — изрече Алън, изчаквайки яда продължи.
Госпожица Хендри прехапа устна, но продължи:
— Да. Ако можех, бих ви пуснала да го видите, шериф Пангборн, но наистина не мога, повярвайте ми. Разбирате ме, нали? Знам, че си имате неприятности във вашия град, но момчето е само на седем години.
— Така е.
— Отивам до лавката да изпия един чай. Госпожа Евънс закъснява както обикновено, но всеки миг ще бъде тук. Ако отидете до стаята на Шон Раск, стая номер девет, веднага след като сляза долу, нищо чудно тя изобщо да не разбере, че сте тук. Разбирате ли?
— Да. — Шерифът не знаеше как да й се отблагодари.
— Визитацията започва чак в осем, така че, ако сте в стаята, малко е вероятно тя да забележи. Разбира се, ако случайно ви пипне, ще й кажете, че съм следвала болничните предписания и съм ви отказала посещение. Вмъкнали сте се, докато на бюрото е нямало никого. Нали няма да забравите?
— Няма — увери я Алън. — Ако искате, да ви дам честната си дума.
— На излизане можете да използвате стълбището в дъното на коридора. Имам предвид, ако отидете до стаята на Шон. Което, разбира се, аз самата съм ви забранила да правите.
Той стана от мястото си и горещо я целуна по бузата Госпожица Хендри се изчерви.
— Благодаря.
— За какво? Аз нищо не съм направила. Просто смята да отида да изпия един чай. Моля ви, шерифе, преди да съм си отишла, да не сте мръднали от пейката.
Алън послушно си седна на мястото. Застана с наклонена глава, имитирайки Саймън Глупака и някой уличен продавач на сладкиши, и изчака двукрилата врата зад госпожица Хендри да се затвори достатъчно, за да бъде извън всякакво подозрение в съучастничество. Едва тогава се изправи и влезе на пръсти в коридора с ярко боядисаните стени, където в краката му се валяха цели купища играчки и мозайки за нареждане. Стигна до стая номер девет.
9
Стори му се, че Шон вече е буден.
Намираха се в детското отделение на болницата, но леглото, в което беше момчето, колкото и малко да изглеждаше спрямо останалите мебели в стаята, пак сякаш го поглъщаше цялото с размерите си. Толкова слабо изпъкваше телцето на детето под одеялото, та на Алън му се стори, че пред себе си има само една глава, грижливо положена върху възглавницата. Лицето над одеялото беше изключително бледо. Под очите, които го наблюдаваха без ни най-малка следа от изненада, се бяха очертали тъмночервени, почти черни сенки. Като някаква запетайка, точно над челото на Шон се беше завъртяла тъмна къдрица.
Алън взе стола, поставен при прозореца, и го премести до леглото с прегради, за да не може Шон в съня си да се изтърколи на пода. Детето дори не помръдна глава — само очите му следваха движенията на новодошлия.
— Здравей, Шон — поздрави го шерифът. — Как се чувстваш?
— Гърлото ми е пресъхнало — прошепна му едва чуто той.
На масичката до леглото имаше кана с вода и две стъклени чаши. Алън наля едната с вода и се наведе над преградата, за да я подаде на момчето.
Шон се опита да се надигне, но не му стигнаха силите. Отпусна се обратно върху възглавницата и почти недоловимо въздъхна. Алън изпита отново позната остра болка. Замисли се за своя син — бедния, обречен Тод. Пъхна ръка под врата на Шон Раск и му помогна да се изправи в леглото, но точно в този миг пред очите му отново изплува образът на Тод, който стои редом с брат си и маха за довиждане на баща си. Около главата на непрежалимия Тод лъчеше бледосинкав ореол от светлина, който обагряше в седефено чертите му.
Ръката на Алън потрепери и малко от водата се разплиска по болничната пижама на Шон.
— Извинявай.
— Нищо — отвърна му Шон с дрезгавия си гласец и, жадно започна да пие. Изпи почти цялата чаша. След което се уригна.
Алън внимателно го положи обратно върху възглавницата. Шон бе утолил жаждата си, но в погледа му се четеше предишното отчаяние. Шерифът си помисли, че през живота си не е срещал момче на неговата възраст, което да е изглеждало толкова самотно, и още веднъж се опита да си припомни лицето на Тод.
Пропъди мислите за сина си. Имаше да върши работа. Неприятна и в същото време изключително деликатна работа, която обаче все повече и повече му се струваше по-важна от всичко останало. Точно сега в Касъл Рок може би ставаха много неща, но шерифът вътрешно се убеждаваше, че поне някои от многобройните въпроси, можеха да намерят отговорите си именно тук, зад това бледо чело и тези тъжни, изгубили блясъка си очи.
Той огледа стаята и с пресилена усмивка заключи:
— Каква скучна стая!
— Да — съгласи се Шон с тихия си, дрезгав гласец — Ужасно е тъпа.
— Може би малко цветя ще й вдъхнат повечко живот — предположи на глас Алън и с дясната ръка бръкна в левия си ръкав. С ловко движение на пръстите извади сгъваемия букет изпод каишката на часовника си.
Усещаше, че късметът може да му изневери, но тъй и тъй си беше казал, че трябва да мине през този номер, реши да използва момента. За малко да съжалява за прибързаността си. Щом дръпна въженцето, за да се разтвори букетът две от хартиените цветя се скъсаха. Пружинката нададе жален звън. Каза си, че това определено е последният път когато изпълнява номера със сгъваемите цветя… но все пак
—
— Ами с малко магия… Искаш ли ги? — посегна той да пусне изкуствените цветя в каната с вода.
— Не. Нали са от хартия. Пък и са се накъсали.
Шон се замисли и понеже реши, че се е показал неблагодарен, допълни:
— И все пак номерът беше страшен. Можете ли да ги накарате да изчезнат?
„Малко се съмнявам, момчето ми“ — каза си наум Алън, но обеща да опита.
Вдигна букета, така че Шон да го вижда добре, после леко присви дясната си ръка и я свали надолу. Понеже не забравяше в какво плачевно състояние се намира той, за разлика от друг път извърши всичко изключително бавно и сам се учуди на резултата. Вместо да се сгънат светкавично и да изчезнат също тъй неочаквано, както и се бяха появили, цветята сякаш се разтопиха в мъгла, преди да се изгубят напълно в свития му юмрук. Както се очакваше, разхлабената пружинка направи опит да запъне и да провали номера, но накрая се смили и за последен път в живота ей реши да сътрудничи на собственика си.
— Това се казва номер — заключи Шон, на когото този фокус направил още по-голямо впечатление от
