предишния, и Алън се съгласи. Беше се получил завидно ефектен завършек на евтиния трик, с който той беше събирал ума още на съучениците си в долните класове. За съжаление този ефект не би могъл да се постигне с новата пружинка, която сгъваемите цветя несъмнено щяха да получат в идните дни. Те отново щяха да се сгъват бързо и зрителят не би могъл да се наслади на магията, получила се съвсем случайно сега.
— Благодаря — поклони се на публиката си Алън и може би за последно прибра сгъваемия букет под каишката на часовника си. — Ако не искаш цветя, тогава какво ще кажеш за някоя монета от четвърт долар, а? Можеш да си вземеш кола от машината.
Надвеси се над момчето и съвсем непринудено извади четвърт долар от носа му. То се усмихна развеселено.
— Их, да му се не види, забравих, че колата е вече седемдесет и пет цента, нали така? Това е то — инфлация. Но спокойно…
И Алън извади още една монета от устата на Шон, а после взе, че откри трета в ухото му. Но усмивката на детето лека-полека започна да угасва и той разбра, че ще е най-добре, ако се заеме с работата, за която беше дошъл.
— Пази си ги. Като се пооправиш, ще ги използваш.
— Благодаря, господине.
— Винаги си добре дошъл, Шон.
— Къде е татко? — попита момчето. Гласът му бе поукрепнал.
На Алън въпросът му се стори малко странен. Както всеки друг и той би сметнал за по-нормално, ако момчето бе попитало първо за майка си. В крайна сметка то беше само на седем години.
— Скоро ще бъде тук, Шон.
— И аз се надявам. Искам да дойде.
— Знам, че искаш да го видиш. — Алън за миг се замисли, но добави: — И мама ще дойде скоро.
Шон сякаш изпадна в дълбок размисъл при тези думи, но накрая само поклати отрицателно глава. При това движение възглавницата под него леко прошумоля.
— Не, няма да дойде. Много е заета.
— Толкова заета, че няма да дойде да те види? — не можеше да повярва шерифът.
— Да. Много е заета. На мама й идва на гости Кралят. Затова повече не ме пуска в стаята си. Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.
Алън си спомни за госпожа Раск в мига, когато я разпитваха от щатската полиция. Говореше бавно и несвързано. На масата до нея стояха слънчеви очила. Сякаш не можеше да се раздели с тях — едната й ръка постоянно ги докосваше. От време на време тя рязко я дръпваше — сякаш се страхуваше някой да не обърне внимание какво точно прави, — но после, само след няколко секунди ръката се връщаше отново при очилата. Тогава той си беше помислил, че държането й се дължи или на изживения шок, им по-скоро на въздействието на някакво успокоително. Но сега започваше да се чуди дали причината не е друга. Питаше се и дали не си струва да продължи в тази посока, вместо да разпитва Шон за Брайън. А може би двете неща бяха свързани?
— Вие май не сте истински магьосник — разкри го Шон. — Да не сте полицай?
— Ъ-хъ.
— Да не би да сте от щатската полиция? От онези със сините коли, които карат много бързо?
— Не, аз съм местният шериф. Обикновено карам кафява кола с по една звезда от двете страни, крято наистина се движи много бързо, но днес по изключение съм със старо комби, дето все забравям да го продам — усмихна се Алън. — Виж, то е много бавно.
Това обаче предизвика известен интерес.
— А защо не си карате кафявата полицейска кола?
„И така, излиза, че няма да те питам нито за Джил Мизлабурски, нито за брат ти — помисли си шерифът. — Джил не знам, но с Брайън нещата сигурно са били много зле.“
— Да ти кажа честно, вече забравих. Днес беше дълъг ден.
— Вие като шерифа от „Млади стрелци“ ли сте?
— Ъ-хъ. Нещо такова.
— Двамата с Брайън си взехме под наем касетата с филма и го изгледахме. Беше най-страхотното нещо, което можеш да си представиш. Искахме да гледаме и „Млади стрелци II“ когато го даваха на „Вълшебния фенер“ в Брайтън миналото лято, но мама не ни пусна, защото бил забранен за деца. Не ни пускат да гледаме забранени филми. Само понякога татко ни разрешава да ги гледаме на видеото вкъщи. Двамата с Брайън много харесвахме „Млади стрелци“ — повтори Шон, но в същия миг погледът му се помрачи. — Но това беше, преди той да получи снимката.
— Коя снимка?
За пръв път по лицето на момчето се изписа вълнение. Сякаш изведнъж се беше изпълнило с някакъв непреодолим ужас.
— Снимката с бейзболиста. Една много специална снимка на бейзболист.
— Така ли? — спомни си Алън за броя на „Плеймейт“, който беше открил в стаята на самоубилото се момче и снимките с бейзболисти вътре — Брайън им викал „далавераджийчета“. — Той обичаше да събира снимки на бейзболисти, нали, Шон?
— Да. Така и
Шерифът се наведе напред.
— Кой по-точно, Шон?
— Брайън се самоуби. Видях го как го направи, бях в гаража.
— Знам. Съжалявам.
— Отзад от главата му излизаше нещо гадно. Не беше просто кръв.
Алън не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше силно в гърдите, устата му беше пресъхнала, сякаш беше прекарал няколко дни в пустинята, а стомахът му се преобръщаше. В съзнанието му кънтеше името на собствения му син, сякаш посред нощ нечии обезумели ръце бяха забили камбаните на умряло.
— Иска ми се да не го бе направил — продължи Шон. Гласът му звучеше странно спокойно, но изведнъж в окото му се показа сълза, която нарастваше, нарастваше, докато не се пукна като балон и не потече по гладката му буза — Няма да гледаме двамата заедно „Млади стрелци II“, когато го пуснат на видеокасетки. Ще трябва да го гледам сам, но без Брайън и неговите тъпи шеги няма да е толкова забавно. Сигурен съм.
— Ти обичаше брат си, нали? — прекъсна го малко неловко Алън, като в същото време протегна ръка между пръчките на леглото. Малката ръка на Шон Раск пое неговата и пръстите му я стиснаха. Ръчичката на момчето беше гореща. И малка. Много малка.
— Да. Брайън искаше да стане питчър в отбора. Казваше, че щял да се научи да мята топката като харпун, също както го прави Майк Бодикър. Но сега вече няма да може. Каза ми да не го доближавам, иначе съм щял и аз да си изпатя. Аз се разплаках. Бях уплашен. Не беше на филм. Всичко ставаше в нашия
— Знам — рече Алън. Пред очите му отново се показа колата на Ани. Натрошените стъкла. Големите локви почерняла кръв по седалките. Това също не беше филм. Мъжът заплака. — Знам, момчето ми.
— Той поиска от мен да му обещая едно нещо и аз му го обещах. И ще спазя обещанието си. Ще го спазвам до края на живота си.
Алън избърса лицето си със свободната си ръка, но сълзите упорито отказваха да спрат. Ето това момче лежеше пред него, беше толкова пребледняло, че кожата му едва се отличаваше от цвета на възглавницата; това същото момче бе видяло с очите си как брат му се самоубива, беше видяло как мозъкът му се разплисква по стената на гаража, а къде беше майка му? Чакала да й дойде на гости Кралят. Шон беше казал: „Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.“
— Какво му обеща, синко?
— Исках да му се закълна в мама и татко, но той не ми позволи. Каза, че трябвало да се закълна в своето собствено име. Защото той я бил хванал и нея. Според Брайън той хващал в ръцете си всеки, който
