Неизживени спомени

започнаха една но една да се затварят. Постепенно разбра, че нито той е някой цар, нито царството му е Касъл Рок. И ако навремето беше имал основания да си мисли тъкмо обратното, то щастливите дни свършиха с онзи Празник на труда — тогава беше на шестнайсет години — когато сополанковците ги бяха лишили него и приятелите му от онова съкровено нещо, което по право си беше тяхно. До деня, когато Ейс можа да влезе в „Кроткия Тигър“ и да си поръча легално нещо за пиене, беше извървял целия път от царските почести до редническия чин във войската, беше останал дори без униформа и трябваше постоянно да пълзи, защото се намираше на вражеска територия.

— Мразя това място. Вони ми на клозет — заяви той на Лийлънд Гонт.

— Добре — изрече търговецът. — Много добре. Имам един приятел — паркирал е колата си малко нагоре по улицата и ще ти помогне в начинанието, Ейс. Ти ще си получиш твоя шериф… ще си получиш и целия град. Не ти ли звучи добре?

Погледът му беше уловил този на Ейс и не го изпускаше нито за миг. Мерил стоеше насреща му със скъсаната си тениска и както си стоеше, тъй и започна на свой ред да се усмихва. Дори главата беше престанала да го боли.

— Да — съгласи се той. — Звучи ми страшно добре.

Господин Гонт бръкна в джоба на дрехата си и извади найлоново пликче, пълно с бял прах. Подаде му го.

— Има много работа за вършене, Ейс.

Пое пликчето, но погледът му така и не се откъсна от този на господин Гонт. Струваше му се, че започва да вижда какво се крие зад него.

— Прекрасно — каза. — Готов съм.

13

Бъстър гледаше как и последният човек, който беше влязъл в служебния проход, на свой ред излиза. Тениската му висеше на парцали, а в ръцете си непознатият носеше някакъв сандък. Освен това от дънките му се показваха дръжките на два автоматични пистолета.

Изведнъж разпозна човека пред себе си и изплашено отдръпна назад. Та това беше Джон „Ейс“ Мерил и защо именно той се беше запътил към пикапа с този сандък?

Ейс почука на стъклото.

— Отвори задната врата, татенце. Имаме работа да вършим.

Смъкна прозореца.

— Махай се оттук! Махай се, негодник такъв! Или ще извикам полиция.

— Ама, че късмет извадих с теб! — изсумтя недоволно Ейс.

И измъкна един от пистолетите, завтъкнати в панталона му. Бъстър замръзна на мястото си, но за негово успокоение Мерил му подаде оръжието през прозореца с дръжката напред. Съветникът запремига, сякаш недоумяваше какво става.

— Взимай — тросна му се нетърпеливо Ейс — и ми отвори задната врата. Ако наистина не разбираш кой ме е пратил, значи наистина си толкова тъп, колкото изглеждаш — протегна другата си ръка и погали перуката му. — Косата ти ми харесва — усмихна се подигравателно. — Направо е прекрасна.

— Стига толкова — прекъсна го Бъстър, но гневът в гласа му се беше изпарил. „Трима добри люде могат да създадат доста главоболия — беше казал господин Гонт. — Ще ти пратя някого.“

Но Ейс? Ейс Мерил! Та той беше престъпник!

— Виж — сопна му се Ейс, — ако смяташ да обсъждаш подготовката с господин Гонт, най-добре ще е да се срещнеш с него. Но както добре виждаш — прокара пръсти по висящите парчета плат от тениската си, оголващи гърдите и корема му, — днес настроението му не е особено добро.

— Значи ти трябва да ми помогнеш да се отърва от Тях? — попита Бъстър.

— Точно така. Ще превърнем този град в огромна скара за печене — вдигна той сандъка от земята. — Макар че аз самият не виждам какво толкова можем да направим само с една кутия фишеци. Според него ти си знаел по-добре.

Съветникът на свой ред започна да се усмихва. Стана от мястото си, отиде до дъното на пикапа и дръпна плъзгащата се врата.

— Мисля, че наистина знам. Качвайте се, господин Мерил. Имаме да изпълняваме поръчки.

— Да започнем с гаража — предложи той все така усмихнат.

Глава трета

1

Преподобният Уилям Роуз, който беше застанал за пръв път зад катедрата на Обединената баптистка църква в Касъл Рок през май 1983 година, бе дълбоко религиозен човек; в това никой не се съмняваше. За нещастие той притежаваше в същото време и забележителна вътрешна енергия, както и известна доза лукавство, което проявяваше понякога по своя си странен и леко жесток начин; но най-лошото у него беше, че е изключително популярен сред паството си. Още първата му проповед като наставник на баптисткото стадо беше знак, че тепърва се задава нещо ново. Беше озаглавена „Защо католиците ще вървят в Ада?“. Оттогава насам преподобният бе поддържал все същия дух, което само му печелеше популярност сред паството. Католиците, както той не пропускаше да им напомни, бяха богохулни, заблудени създания, които 6оготворят не Исус, а жената, избрана да Го носи. Беше ли тогава чудно, че по толкова други въпроси от вярата те си оставаха все тъй склонни да грешат?

Преподобният обясняваше на стадото си как по време на Инквизицията католиците били довели до съвършенство науката за изтезанията; как инквизиторите били горили истински праведните християни и как наречените от самия него „церемонии по опушване на скара“ продължавали до самия край на деветнайсети век, когато с героични усилия протестантите (и най-вече баптистите) ги спрели веднъж завинаги; как поне четиридесет римокатолически папи от различни епохи били влизали в плътски грях с родните си майки, сестри, че дори и с незаконородените си дъщери, а Ватикана бил построен със златото, отнето от мъчениците-протестанти и от нещастните им сънародници.

Подобни безсмислени бръщолевения не представляват нещо ново за католическата църква, на която й се е налагало да се справя с всевъзможни ереси в продължение на векове. Повечето свещеници или изобщо не биха им обърнали внимание, или дори биха успели с лека и безобидна ирония да обърнат всичко в своя полза. Но отец Джон Бригъм не беше от онези, които можеха с лека ръка да подминат подобни предизвикателства. Дори напротив. Той бе ирландец, злонравен и кривокрак, напълно лишен от чувство за хумор, не можеше да търпи около себе си глупаци, особено когато са наперени като преподобния Роуз.

Беше понасял мълчаливо крясъците на Роуз по адрес на католиците в продължение на една година, но най-накрая изгуби търпение и реши от собствения си амвон да го нареди, както си знае. Проповедта му, изпълнена с плоски намеци и тъпи изводи, беше озаглавена „Греховете на преподобния Уили“. В нея баптисткият свещеник бе наречен „псалмопеещо човекоподобно магаре, което си мисли, че Били Греъм ходи по водата, а Били Съндей седи от Дясната страна на Господа Отец“.

Още същия ден, неделя, преподобният Роуз и четирима от най-яките му църковни настоятели посетиха отец Бригъм. Според думите им били смаяни и разгневени от обидите, които той бил казал по техен адрес.

— Трябва да сте доста нагли, за да искате от мен да си меря приказките — отвърна им отецът, — след като цяла сутрин сте напявали в църквата си как съм бил служил на вавилонската курва.

При това обвинение иначе бледото лице на преподобния Роуз порозовя от възмущение, като розовината достигна чак плешивото му теме. Никога не бил говорил за никаква вавилонска курва — осведоми го той, — само на няколко пъти бил споменавал за римската курва и ако обувките му ставали, както той поетично се изрази, защо отец Бригъм просто не си ги сложел и не тръгнел с тях по улицата.