Отец Бригъм излезе от дома си със свити юмруци, заплашително се обърна към досадника:
— Ако искаш да обсъдим въпроса, приятел, само кажи на гестаповчетата си да стоят настрана и ще ти обясня всичко, както си му е редът.
Преподобният Роуз, който беше поне седем-осем сантиметра по-висок от него, но му отстъпваше с десетина кила, отстъпи крачка назад и презрително му се усмихна.
— Няма да си цапам ръцете аз.
Един от църковните настоятели се оказа Дон Хемфил. Беше едновременно по-висок и по-тежък от свещеника-побойник.
—
Двама от другите настоятели, които знаеха, че Дон като нищо може да изпълни заканата си, се намесиха тъкмо навреме и го възпряха… но войната вече беше обявена.
До този октомври всичко беше sub rosa — военните действия се ограничаваха с вицове на етническа основа, злонамерени забележки, поднесени на дамските събирания, сбивания в училище между децата на двете враждуващи страни, но най-вече риторични словоизлияния по времена неделната служба. Ако се вярва на учебниците по история, именно в неделя, деня, отреден на мира, са започвали повечето войни. От време на време се случваха и грозни инциденти — например да се мятат яйца в енорийската зала по време на бала на баптистката младеж, или пък някой заблуден камък да разбие прозореца на енорийския свещеник, — но дори и след тях враждата продължаваше да се води най-вече с думи.
Както всички воини, така и тази си имаше своите атаки и примирия, но с времето отношенията между двете страни се обтягаха все повече и повече, особено след като Сестрите на Изабела обявиха, че имат намерение да проведат „Вечер в казиното“. По времето, когато преподобният Роуз получи по пощата визитната картичка, в която някой го беше нарекъл „баптистка мишка-пишка“, вече на всички беше ясно, че сблъсъкът е неизбежен, а циничната бележка, изпратена до баптисткия свещеник, само доказваше, че ще бъде и далеч по-жесток, отколкото се предполагаше в началото — пуританска му работа, би казал някой. Огънят беше стъкмен, оставаше само някой да драсне клечката кибрит и всичко да лумне в пламъци.
Ако имаше някой, подценил истинските опасности, които криеше ситуацията, то това беше отец Бригъм. Той много добре знаеше, че баптистките му противници няма да харесат идеята за „Вечер в казиното“, но му беше трудно да разбере колко дълбоко е настроен срещу хазарта баптисткият проповедник, особено срещу хазарта, поддържан от самата църква. Защото не знаеше, че бащата на „парахода“ Уили е бил заклет комарджия, че често е напускал с цели дни и седмици семейството си, за да задоволява страстта си към играта, че най-накрая се е застрелял в едно от страничните помещения на танцова зала, защото предната нощ е изгубил всичко на зарове. Но пък и тъжната истина за отец Бригъм беше, че дори и да знаеше всички тези неща, той пак нямаше да се откаже от намеренията си.
Преподобният Роуз свика войските си под знамената. Ответът на баптистите щеше да бъде разгръщането на широка кампания против католическия проект чрез отворена кореспонденция с местния вестник (Уанда Хемфил, жената на Дон, пишеше почти всички писма), последвана от разлепянето из целия град на плакати, изобразяващи зарове и до тях самия Дявол. Бетси Виг, председателката на изпълнителния комитет на „Вечер в казиното“ и Велик регент на местния клон на Сестрите на Изабела от своя страна организира контраатака. За последните три седмици местният вестник започна да излиза в шестнайсет страници, за да може да побере всички материали по избухналите публични дебати (които повече заприличваха на крясъци по стадионите, отколкото на разумно споделяне на възгледи). Появяваха се все нови и нови плакати; които възможно най-бързо бяха откривани от враговете и сваляни от стените. Редакционната колегия на вестника призова двете страни към умереност, но апелът й не беше удостоен с внимание. Някои от най-запалените поддръжници на едната или другата идея всъщност правеха всичко за забавление; да се почувстваш изведнъж и ти отнесен от тази буря в чаша вода не беше за изпускане. Но с разгарянето на страстите нито на „парахода“ Уили му беше повече до смях, нито на отец Бригъм.
— Направо ми се повдига от тия пикливи, самодоволни писъмца! — избухна католическият свещеник пред очите ни изненадания Албърт Джендрън в деня, когато той му донесе позорното послание на враговете: „СЛУШАЙ ТИ НАБОЖНА СКУМРИЙО!“, намерено забито на в вратата на зъболекарския му кабинет.
— Представете си само: кучият му син да обвинява баптистите в подобно нещо! — плюеше наляво и надясно преподобният Роуз пред очите на не по-малко изненаданите Норман Харпър и Дон Хемфил. Беше Денят на Колумб и отец Бригъм се беше обаждал по телефона. Искаше да прочете дума по дума писмото за скумрията на преподобния Роуз, но той (съвсем в правото си да го стори, ако питате църковните настоятели), беше отказал да слуша.
Норман Харпър, който тежеше десет килограма повече от Албърт Джендрън и беше на ръст почти колкото него, сега се чувстваше неловко да слуша пискливия гласец на Роуз, но, разбира се, нямаше да му го каже.
— Ще ти кажа аз какво мисля по въпроса — прекъсна го той. — На дъртия ирландец му е станало тъпо за онова послание, което ти, Бил, получи у дома си и това е всичко. Дал си е сметка, че е отишъл твърде далеч. Казал си е, че ако някое от приятелчетата му получи същата помия като теб, хората няма да обвиняват само него.
— Е, няма да му мине номерът! — гласът на преподобния звучеше все по-пискливо и по-пискливо. — На никого паство не би му хрумнало да пише подобни мръсотии!
При последната дума гласът му изчезна напълно. Ръцете му се разтрепериха и свиха като в някаква нервна конвулсия. Норман и Дон се спогледаха и в очите им се четеше все същата неловкост и незнаене как да постъпят. Вече бяха обсъждали помежду си това ненормално поведение, което ставаше все по-присъщо на уважаемия Роуз, ако се вярваше на няколкото му подобни появи през изминалата седмица. „Вечерта в казиното“ се беше превърнала в злия демон на Бил, който не можеше да намери нито минутка покой. Двамата му сподвижници се страхуваха да не би, преди положението да се е поуспокоило, той да получи нервен пристъп.
— Няма за какво да се тревожиш толкова, Бил — опита се да го успокои Дон. — Ние знаем истината.
— Точно така! — възкликна преподобният Роуз и изгледа двамата с влажните си, неспокойни очи. — Да,
Не можеха да му отговорят.
— С удоволствие бих вързал този лъжлив идолопоклонник за релсите, за да мине влак върху него! — закрещя Уилям Роуз, стиснал ръце в юмруци и клатейки ги безпомощно, пред себе си. — За релсите! Как ми се ще да го видя! Какво ли не бих дал да го видя!
А в понеделник отец Бригъм вече беше позвънил, където трябва, за да съобщи на всички, които биха се заинтересували от „атмосферата на религиозен терор, възцаряваща се в Касъл Рок“. Канеше ги същата вечер на среща в дома си. Но понеже дойдоха много повече от предвиденото, се наложи е преместят в залата „Рицарите на Колумб“, която се намираше в съседство.
Бригъм започна да говори за писмото, което Албърт Джендрън бил открил заковано на вратата си — по всичко в изглеждало, че е било изпратено от „Загрижените баптисти в Касъл Рок“, — а след това разказа и за неуспешния си опит да се свърже с преподобния Роуз. Когато обаче съобщи и как въпросният Роуз от своя страна твърдял, че е получил подобно оскърбително писмо отстрана на „Загрижените
— Този човек е долен лъжец! — провикна се някой от дъното на залата.
Отец Бригъм направи някакъв жест с глава, за който не се разбра дали изразява съгласие или несъгласие.
— Нищо чудно, Сам, но не това е най-важното. Според мен най-важното е, че е луд.
Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Хората се замисляха, тревожеха, но въпреки това можеше да усети как всеки един от тях вътрешно си отдъхва. „Луд“: за пръв път изговаряше на глас тази мисъл, която се въртеше в главата му от три дни насам.
— Не искам да се оставяме повече на някакъв си смахнат негодник само защото се смята за
