религиозен — продължи той. — Нашата „Вечер в казиното“ е безобидна и дори благотворна, пък каквото ще да мисли някой си преподобен параход Уили. Но имам лошото предчувствие, че след като той от ден на ден става все по-истеричен и все по-избухлив, ще трябва сега да гласуваме относно бъдещите си планове. Ако сред вас има такива, които са за прекратяване организирането на „Вечер в казиното“, за да се избегне възможността от конфликт с противниците на това начинание, нека си кажат.
Както и се предвиждаше, всички гласуваха напълно единодушно за провеждането й.
Отец Бригъм кимна доволно и погледна към Бетси Виг.
— Доколкото знам, утре вечер ще имате заседание на комитета, нали, Бетси?
— Точно така, отче.
— Тогава се осмелявам да предложа на тук присъстващите мъже — обърна се той към аудиторията си — утре по същото време да се съберем и ние в тази зала.
Албърт Джендрън, мъж тежък и тромав, който трудно се ядосваше, но и трудно се успокояваше, след като веднъж се е ядосал, се изправи бавно и застана насред залата. Всички вдигнаха глава, за да го проследят с поглед, и вратовете на най близкостоящите едва не се изкривиха.
— Да не би да мислиш, отче, че онези баптистки отрепки може да дойдат да досаждат на нашите дами?
— Не, съвсем не — опита се да заглади положението отец Бригъм. — Но си мисля, че би било разумно, ако обсъдим някои планове провеждането на самата „Вечер в казиното“ да върви гладко…
— Пазачи ли? — обади се някой, явно въодушевен от идеята. — Пазачи ли имаш предвид, отче?
— Ами… просто някой да гледа и да слуша — уж искаше да се измъкне отец Бригъм, но повече от ясно беше, че говори именно за пазачи. — А ако се срещнем вторник вечерта, когато се събират и нашите любезни дами, и ако случайно се създадат някакви неприятности, то ние ще бъдем на място.
И така, докато Сестрите на Изабела се събираха в сградата от едната страна на паркинга, мъжете- католици се събираха в сградата от другата му страна. А по същото време в противоположния край на града преподобният Уилям Роуз беше свикал събрание, на което говори за поредното католическо оскърбление и се обсъди въпросът, какви отличителни знаци и каква организация са необходими за участниците в кордона, който трябваше да огради казиното.
Бурните събития и шумното полицейско присъствие същата вечер в Касъл Рок не станаха причина споменатите сбирки да не се състоят, нито дори присъстващите да бъдат по-малко от очакваното — повечето от зяпачите, насъбрали се около местната администрация, преди да се е разразила бурята, бяха неутрална страна в конфликта около „големия спор“ за „Вечер в казиното“. Колкото до онези католици и баптисти, оказали се забъркани в общата суматоха, за тях самите едно-две убийства повече или по-малко едва ли имаха особено значение, след като се очертаваше далеч по-вълнуващ всеобщ „мач на недоволството“, в който несъмнено и те щяха да вземат участие. Защото в крайна сметка, когато въпросът опреше до религията, всичко друго трябваше да отстъпи на заден план.
2
На четвъртото общо събрание на новоучредената организация, наречена от преподобния Роуз „Баптистки Христови войни в Касъл Рок срещу хазарта“, присъстваха повече от седемдесет души. Това беше голям успех; при предишното заседание посещаемостта беше рязко спаднала, но слуховете за обидната визитна картичка, която преподобният беше получил в пощенската кутия на енорията, беше възвърнала интереса към инициативата му. Този факт от своя страна беше повод за самия него да си поотдъхне от натрупалото се напрежение, като единственият повод за ново безпокойство беше неочакваното и във всеки случи — разочароващо отсъствие на Дон Хемфил. Той изрично беше обещал, че ще дойде, а без него Роуз се чувстваше все едно са му отрязали дясната ръка.
Погледна часовника си: вече беше седем и пет и щеше да е късно да звънне на пазара и да разбере да не би Дон да е забравил за събранието. Всички поканени бяха дошли, а проповедникът трябваше да се възползва, преди възмущението и любопитството да са ги напуснали. Изчака още една минута, Хемфил не дойде и той се качи на амвона и протегна кокалестите си ръце към аудиторията си в знак за „добре дошли“. Богомолците — облечени в по-голямата си част в работните си дрехи — вече бяха насядали по дървените пейки.
— Да започнем това начинание тъй, както ъ-ъ са били започвани всички велики начинания — заговори с тих глас преподобният Роуз. — Нека склоним глава, ъ-ъ за молитва.
Всички присъстващи сведоха глави и точно тогава зад гърбовете им изтрещя тежката входна врата, която някой беше изпуснал зад себе си. Жените изпищяха уплашено, а мъжете скочиха.
Беше Дон. Той и досега работеше като главен касапин в месарницата си и този път дори не си беше направил труда да свали оплисканата в кръв бяла престилка. Лицето му бе толкова зачервено, че отдалеч приличаше на огромен домат. Гледаше като подивял около себе си, а от очите му се лееха сълзи на потоци. По носа му съхнеха неизтрити сополи, които се спускаха надолу по горната му устна и дори слепяха крайчетата на устата му.
Освен това вонеше.
Дон миришеше като цяло стадо скунксове, които първо са били овъргаляни в сяра, след това са били напръскани с пресни говежди фъшкии и най-накрая са били пуснати в някое затворено и тясно помещение, където да се попият до костите със собствената си смрад. При преминаването му покрай тях жените в църквата изваждаха носните си кърпи и се отдръпваха надалеч от бялата му престилка, която се вееше пред корема му, и разкопчаната му риза, развяваща се зад гърба му. Малкото деца, които присъстваха на събирането, чак се разплакаха от неприятната миризма. Мъжете от своя страна трудно се сдържаха да не изразят на глас отвращението и удивлението си.
— Дон! — възкликна изненадан преподобният Роуз с тънкия си гласец. Ръцете му бяха останали протегнати към богомолците, но щом Дон Хемфил се приближи до амвона, едната неволно се прибра към лицето му и закри носа и устата. На проповедника чак му се повръщаше. През живота си не беше подушвал такава воня. — Какво… какво се е случило?
— Какво се е случило ли? — изрева месарят. —
Той се извъртя към аудиторията и въпреки цялата смрад, която се носеше от него, пред обезумелия му поглед всички застинаха по местата си.
— Копелетата хвърлиха бомба-смрадливка в месарницата ми, ето какво се случи! Имах не повече от пет-шест клиенти, защото предварително бях сложил табелка, че ще затварям по-рано; и слава Богу, че не бяха повече, но тъй или иначе цялата ми стока отиде по дяволите! Цялата! А струваше четиридесет хиляди долара! И всичко това на вятъра! Не знам какво са използвали тия копелета за бомбата си, но ще има да вони с
— Кой? — попита преподобният Роуз. — Кой го е направил, Дон?
Мъжът бръкна в джоба на престилката си и извади оттам някаква черна яка с бяла вдлъбната линия в средата и цяла, пачка дипляни. Яката беше такава, каквато носят католическите свещеници. Дон я вдигна високо, така че всички да могат да я видят.
—
Размаха ръката, в която държеше дипляните, и те всички се разпръснаха над главите на изумените баптистки Христови войни срещу хазарта. Дипляните полетяха на всички посоки като конфети и бавно започнаха да кръжат из църквата. Някои от присъстващите се протегнаха и награбиха по две, по три. Всички бяха еднакви; на всяка от тях имаше снимка на голяма група смеещи се мъже и жени, които са наобиколили маса за рулетка.
Над снимката пишеше:
А под нея:
