Неизживени спомени

— Ъ-ъ… оня от училището ли?

— От средното училище, точно така… ти да знаеш друг с това име в града? Я се стегни, за Бога!

— Не бях в града, чак сега идвам — отвърна предпазливо. — В интерес на истината, никого не съм виждал, господин Нелсън.

— Както и да е, ще го намеря и ще го превърна в една жалка торба с лайна, така да знаеш. Да ми убие папагала и да се подиграва с майка ми. — Присви очи Джордж Т. Нелсън и допълни: — Тази вечер съветвам всички да стоят далеч от мен.

Ейс послуша съвета му.

Другият мъж прибра пистолета в джоба си и изчезна зад ъгъла. По походката му човек можеше да отсъди, че наистина са го направили на маймуна и има за какво да си връща. Мерил постоя още малко с ръце, вдигнати високо над главата. Господин Нелсън бе учител по трудово обучение в гимназията. Ейс винаги го беше смятал за един от онези хора, за които се казва, че и на мравката правят път, но сега явно трябваше да си промени мнението. Освен това не му беше трудно да разпознае пистолета: предната нощ сам беше докарал цял сандък точно такива от Бостън.

12

— Ейс! — зарадва се господин Гонт. — Идваш тъкмо навреме.

— Трябва ми пистолет — мина по същество той. — Както и от първокласния прашец, ако още ти е останало.

— Да, да… за всичко ще му дойде времето. Ще ми помогнеш ли с тази маса, Ейс?

— Ще убия Пангборн — продължи Ейс. — Открадна ми проклетото съкровище и аз ще го убия.

Господин Гонт го изгледа с плоските си, жълти очи, сякаш беше котка, дебнеща мишка… и в този миг той наистина се почувства като жалка мишка.

— Не ми губи времето с неща, които вече знам — предупреди го търговецът. — Ако искаш помощта ми, Ейс, най-добре ти сега да ми помогнеш.

Ейс хвана масата за единия край и двамата я прибраха вътре в склада на магазина. Господин Гонт се наведе и от земята някаква табела, на която пишеше:

„ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА Е ЗАТВОРЕНО“.

Постави я на вратата и заключи. Вече завърташе ключа, когато Ейс се усети, че всъщност табелата не беше закачена с нищо, което да я държи: нямаше нито кабарчета, нито скоч — нищо! Но тя все пак си беше останала на вратата.

Погледът му се спря на сандъка с автоматичните пистолети и кутиите с патрони. Бяха останали само три пистолета и три комплекта амуниции.

— Свети Боже! Къде изчезнаха останалите?

— Търговията вървеше тази вечер, Ейс — похвали се господин Гонт, доволно потривайки ръце. — Вървеше, и то много добре. А сега ще потръгне още по-добре. Имам работа за теб.

— Но нали ти казах! — прекъсна го Мерил. — Шерифът ми открадна…

Без дори да го е видял да мръдне, Лийлънд Гонт вече се беше нахвърлил отгоре му. Дългите му, грозни ръце се вкопчиха в тениската му и го вдигнаха във въздуха като перце. От устата на Ейс се изтръгна вик на изненада и уплаха. Ръцете, които го държаха, сякаш бяха от стомана. Господин Гонт го вдигна високо над главата си, а мъжът гледаше отгоре пламналото му като огън лице и нямаше представа как се е озовал там. Въпреки обзелия го ужас успя да забележи пушека — или може би парата, — която изпускаха ушите и ноздрите на господин Гонт. Сякаш имаше пред себе си дракон, приел човешки образ.

— Ти на мен НИЩО не ми казваш! — изкрещя му насреща търговецът. Езикът му се показа между грамадните му като надгробни камъни зъби и Ейс забеляза, че при върха си се раздвоява — като език на змия. — Аз на теб казвам ВСИЧКО! Ще мълчиш, когато имаш пред себе си възрастни хора, Ейс, защото те знаят по-добре! Ще мълчиш и ще ме слушаш! Ще мълчиш и ще ме слушаш! ЩЕ МЪЛЧИШ И ЩЕ МЕ СЛУШАШ!

Той го завъртя два пъти около главата си, както би се развъртял някой пехливанлия по панаирите, за да събере очите на зрителите, и го запокити към отсрещната стена. От удара в главата му избухнаха фойерверки. Погледът му се проясни, а насреща му стоеше все същият ужасяващ Лийлънд Гонт, който се беше надвесил над лицето му, скърцаше зловещо със зъби и изпускаше пара.

— Не! — изкрещя Ейс. — Не, господин Гонт, моля ви! НЕ!

Ръцете се бяха превърнали в орлови нокти, които пред очите на нещастника се издължаваха и изостряха… или пък са си били такива от самото начало? „Може би са си били такива от самото начало, а просто аз не съм ги забелязал.“

Ноктите разкъсаха тениската му, а димящите ноздри облъхнаха изплашеното му лице.

— Готов ли си да ме изслушаш, Ейс? — попита господин Гонт. При всяка дума горещи вълни блъсваха нещастника в лицето. — Готов ли си или да разпоря евтините ти черва, които на нищо не могат да устискат, и да свърша веднъж завинаги с теб?

— Да! — проплака Ейс. — Искам да кажа не! Ще слушам!

— Ще бъдеш ли моето послушно момче за всичко? Ще изпълняваш ли заповедите ми?

— Да!

— Даваш ли си сметка какво ще ти се случи, ако не го направиш?

— Да! Да! Да!

Направо ми се повдига от теб, Ейс — заключи търговецът, — но точно това харесвам у хората. — Блъсна го той отново в стената. Ейс се отпусна безпомощно надолу и застана на колене, опитвайки се да успокои дишането си. Погледът му шареше по прашния под. Страхуваше се да погледне чудовището право в очи.

— Само да си помислиш да направиш нещо против волята ми, Ейс, ще се погрижа да се запознаеш с всички изненади на ада. Ти ще си получиш твоя шериф, за това не се тревожи. Но засега той е извън града. А сега стани.

Ейс се изправи бавно на крака. Главата му продължаваше да кънти, тениската му висеше жалко на парцали.

— Нека те попитам нещо — възвърна присъщата си любезна усмивка господин Гонт, която като че ли не изглеждаше неуместна. — Ти харесваш ли това малко градче? Обичаш ли го? Окачил ли си си снимки по стените на скапаната си барака, за да ти напомнят за отминали дни, когато пчелите жилеха, а кучетата хапеха?

— Със сигурност не — отговори му Ейс, който още не можеше да се успокои. Гласът му звучеше на приливи отливи — ту силен, ту слаб, в зависимост от туптенията на сърцето му. Трябваха му невероятни усилия, за да успее да се изправи и да се задържи на краката си, които сякаш бяха омекнали. За всеки случай се беше облегнал на стената и внимателно наблюдаваше господин Гонт.

— Би ли ти се сторило твърде ужасяващо, ако поискам от теб, докато чакаш шерифа да се върне, да изтриеш тази малка паланка от лицето на земята?

— Тази дума ми е непозната — опита се да се измъкне той.

— Не се и съмнявам, че е така. Но мисля, че прекрасно разбра какво имам предвид. Нали, Ейс?

Мерил се замисли за миналото. Върна се години назад във времето, когато четирима сополанковци го бяха измамили него и приятелите му (в онези дни имаше приятели или поне беше в разумна близост с някои момчета като него) и им бяха измъкнали изпод носа нещо, на което Ейс много държеше. По-нататък той и приятелите му бяха спипали един от сополанковците — Горди Лашанс — и го бяха пребили от бой, но това вече нямаше никакво значение. Сега Лашанс беше известен писател и живееше в другия край на щата, където навярно си бършеше задника с десетдоларови банкноти. Как се беше получило така, че сополанковците бяха победили, не знаеше, но знаеше, че оттогава с него самия нищо не вървеше. Късметът му бе изневерил. Вратите, които тогава стояха отворени за него изведнъж