— Да, и то по-голям от твоя. По-голям от целия свят, ако искаш да знаеш. Ти да не си някой караконджул?
— Не, сладурче — поклати глава Алън, но неволно си помисли как тази вечер караконджулите са си дали среша в собствения му дом.
Бутна вратата в дъното на коридора, слезе по стълбите на долния етаж, бутна още една врата и излезе навън, за да се потопи в здрача, изпреварил с някоя и друга минута знойната лятна вечер. Забърза по посока на паркинга. На запад, по посока на Касъл Рок прогърмяваше и се усещаше да наближава буря.
Алън отключи вратата, влезе в старото комби и откачи от мястото му микрофона на радиостанцията си.
— Тук първи, тук първи, искам базата. Предавам.
Но му отвърна само шумотевицата по развалената връзка.
Проклета буря.
„А може би главният караконджул нарочно я е предизвикал“ — прошепна му някакъв глас. Алън вече не бе в състояние да отхвърли тази мисъл с усмивка.
Опита отново, но в слушалките друг отговор не се получи, затова потърси щатската полиция в Оксфорд. Този път връзката беше чудесна. Човекът от другата страна му съобщи, че в района на Касъл Рок се е развихрила магнитна буря и връзките с града са били прекъснати. Дори телефоните работели само когато си пожелаели.
— Ще се свържете с Хенри Пейтън и ще му наредите от мое име да задържи човек на име Лийлънд Гонт. За начало ще го счетем за необходим за следствието свидетел. Името му е Гонт. Г като „генерал“. Записахте ли? Край.
— Записвам дума по дума, шерифе. Гонт, Г като „генерал“. Край.
— Кажете му, че Гонт може да се окаже подстрекател към убийствата на Нети Коб и Уилма Джърсик. Край.
— Записах. Край.
— Това е всичко. Край.
Той остави микрофона на мястото му, запали двигателя и потегли към Касъл Рок. Преди да излезе от Бриджтън, се спря на паркинга пред един магазин от веригата „Червена ябълка“ и използва телефона, за да позвъни в службата си. Отсреща се дочуха две прещраквания, след което нечий записан на лента глас му съобщи, че номерът, който търси, е временно изключен от централата.
Затвори и бързо се върна при колата си. Този път
11
Ейс Мерил се завърна в Касъл Рок заедно с падащия мрак.
Светкавиците се стрелкаха из простора над главата му и пронизваха с огнените си шишове безпомощната земя, а той караше своя шевролет по Касъл Стрийм Бридж, смъкнал прозорците, защото дъждът още не беше завалял, а от горещина едва се дишаше.
Ейс беше мръсен, уморен и ядосан. Въпреки бележката, която беше получил, бе обиколил още три от местата, обозначени на картата, и пак не му се щеше да повярва какво точно му се беше случило. С две думи не искаше да повярва, че са го изиграли. На всяко от трите места беше открил по един плосък камък и под камъка метална кутийка. В две от тях имаше още от онези мръсни рекламни купони, а в третата, намерена в блатистата земя зад фермата на Страутови, се мъдреше само някаква си стара химикалка. На нея беше нарисувана жена с прическа, каквито са носели през четиридесетте. Беше облечена в бански костюм, също модел от четиридесетте, ако се съдеше по формата му на туба за бензин. Като се обърнеше химикалката надолу, банският костюм изчезваше.
Голямо съкровище, няма що!
Беше потеглил с колата си към Касъл Рок и беше надул газта докрай. Погледът му беше като на обезумял, а дънките му бяха изкаляни до коленете, но това нямаше значение. Значение имаше единствено Алън Пангборн, който трябваше да умре. После Ейс щеше да си вдигне чуковете и да се измете на западния бряг — както трябваше да го е сторил още отдавна. Ако убиеше шерифа, може би щеше да някакви пари у него, а може би нямаше. Така или иначе, едно беше сигурно: това копеле щеше да умре, и то да умре по болезнен начин.
Едва пет километра преди моста Ейс се сети, че не носи оръжие. Беше опитал да свие някой от автоматичните пистолети в кембриджкия гараж, но оня проклет касетофон се беше включил и му беше изкарал акъла. Но това не му пречеше да разбере къде са пистолетите.
Точно така.
Колата мина по моста… и трябваше да спре на пресечката на главната улица с алеята към воденицата, въпреки че по всички правила той имаше предимство.
— Какво, по дяволите, става? — изруга под носа си.
Долната главна улица се беше превърнала в същинско бойно поле, из което се стрелкаха полицейски коли, светлини, телевизионни екипи, както и тук-там — групички безмълвни зяпачи. Бойните действия като че ли се развиваха най-вече около сградата на местната администрация. Сякаш на градските съветници изведнъж им беше хрумнало да устройват карнавали.
Но Ейс ни най-малко не се вълнуваше от това какво става в Касъл Рок: ако ще целият град да го покосеше чума или пък някой да го вдигнеше във въздуха, това него не го засягаше. Интересуваше го само проклетият скалп на онзи кучи син Пангборн; той трябваше да го овеси около колана си и нищо друго. Но как да успее, след като полицията в щата Мейн, до последното ченге, се беше скупчила около бюрото на шерифа?
Но отговорът дойде от само себе си. „Господин Гонт ще измисли нещо вместо мен. Той държи цялата необходима артилерия и няма как да не знае за какво да я използва. Трябва да се отиде при него.“
Ейс погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че от другата страна на моста се задават още сини светлини. Още ченгета… „По дяволите, какво се е случило този следобед?“ — пак си помисли той, но това беше въпрос, на които спокойно можеше да потърси отговора друг път… или ако се наложеше, изобщо да не си прави труда. Сега си имаше друга работа, трябваше да я свърши, а ако не се махнеше навреме от пътя, идващите отзад коли можеха да му попречат.
Ейс зави по алеята към воденицата, после кривна вдясно в улицата с кедровите дървета, заобиколи централната част на града и отново излезе на главната улица. Спря за момент пред светофара, погледна още веднъж към сините светлини в подножието на хълма и паркира пред витрината на „Неизживени спомени“.
Излезе от колата, пресече улицата и прочете табелката на прозореца. За момент изпадна в пълно отчаяние — това не го беше очаквал. Не се нуждаеше само от пистолет, трябваше му и малко от онзи, другия барут, който господин Гонт пазеше за него. Но след това се сети за служебния вход. Заобиколи ъгъла на улицата, без да обръща внимание на яркожълтия пикап, паркиран на двайсет-трийсет метра нагоре по улицата, нито на човека в него (Бъстър беше седнал на мястото на шофьора), който през цялото време го наблюдаваше. Щом влезе в прохода, Ейс се блъсна в някакъв мъж, нахлупил шапка от туид ниско над очите си.
— Ей, гледай къде вървиш, татенце — викна му Мерил.
Непознатият с шапката вдигна глава, оголи зъби и изръмжа насреща му. В същия миг ръбата му извади от джоба автоматичен пистолет и го насочи към него.
— Не се заяждай с мен, приятел, да не хапнеш и ти малко олово.
Ейс вдигна ръце и отстъпи крачка назад. Другият не се беше изплашил ни най-малко; но го беше учудил, и то силно.
— Не мен, господин Нелсън. Аз си нямам вземане-даване с вас.
— Така си е — съгласи се мъжът с шапката и между другото попита: — Случайно да си виждал оня гъзоблизе Джюът?
