Неизживени спомени

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ НАС

В ИМЕТО НА „ВЕЧЕР В КАЗИНОТО“

В ЗАЛАТА „РИЦАРИТЕ НА КОЛУМБ“

НА 31 ОКТОМВРИ 1991

И ДАЙТЕ СВОЯ ПРИНОС

ЗА КАТОЛИЧЕСКИЯ ФОНД

ЗА НЕЙНОТО ОРГАНИЗИРАНЕ

— Къде откри тези памфлетчета, Дон? — попита Лен Миликен с гръмовния си глас. — И тази яка?

— Някой ги беше сложил до вратата малко преди всичко да отиде по дя…

Входната врата отново се затръшна и хората отново наскачаха по местата си, само че този път някой беше влязъл и излязъл.

— Дано ви се хареса миризмата, баптистки педерасти! — извика някой отвън, след което избухна в пронизителен, гнусен смях.

Присъстващите се обърнаха с уплашен поглед към преподобния Уилям Роуз. Но и той ги изгледа всички не по-малко уплашен от тях. В този миг кутията, скрита пред олтара, започна тревожно да свисти. Както онази, която покойната Миртъл Кийтън беше сложила в залата на Сестрите на Изабела, така и тази (поставена от също вече покойния Сони Джакет) беше свързана с часовников механизъм, който цял следобед тържествено си беше тиктакал.

През решетките на прозорците започнаха да излизат облаци тежка миризма.

В Обединената баптистка църква в Касъл Рок забавата тепърва започваше.

3

Бабс Милър се беше спотаила близо до входа на залата на Сестрите на Изабела и примираше от страх всеки път, когато някоя синкавобяла светкавица прорежеше небето. В едната си ръка държеше лост, а в другата стискаше един от автоматичните пистолети на господин Гонт. Латерничката, купена от „Неизживени спомени“, стоеше прибрана дълбоко в джоба на мъжкия шлифер, който си беше облякла, и ако случайно на някого му хрумнеше да я открадне, щеше да погълне цял пълнител олово.

Но пък и кой щеше да иска да постъпи толкова долно, толкова подло й нечестно? Кой би искал да открадне латерничката, преди Бабс дори да е разбрала коя точно мелодийка свири тя?

„Е — помисли си, — нека представим нещата така: надявам се тази вечер Синди Роуз Мартин да не си показва тъпата мутра пред очите ми. Ако го направи, повече няма да може да си я покаже никъде другаде, освен в ада. Тя за каква ме има… за глупачка?“

Но междувременно жената трябваше да изиграе един малък номер. Една дребна лудорийка. По молба на господин Гонт, разбира се.

„Познаваш ли Бетси Виг? — беше я попитал господин Гонт. — Познаваш я, нали?“

Разбира се, че я познаваше. Двете се знаеха още от началното училище, където винаги ги назначаваха заедно за отговорнички, понеже всеки учител знаеше, че са приятелки.

„Добре. Ще погледнеш през прозореца. Тя ще седне на масата си. Ще повдигне лист хартия и ще види нещо отдолу.“

„Какво?“ — беше попитала Бабс, която ставаше все по-любопитна.

„Не е важно какво. Ако наистина искаш да откриеш ключа за латерничката, най-добре си затваряй устата и вместо нея си отваряй ушите — разбираш ли ме, скъпа?“

Тя го беше разбрала, и то много добре. Беше разбрала и нещо друго. Понякога господин Гонт ставаше опасен човек. Много опасен!

„Тя ще вземе това, което е видяла. Ще го погледне много внимателно. Ще започне да го отваря. По това време ти трябва вече да си пред вратата на сградата. Ще изчакаш всички да погледнат към левия край на залата.“

Естествено на Бабс й се прииска да го попита защо всички ще гледат към левия край на залата, но реши, че ще е по-безопасно, ако си замълчи.

„Когато се обърнат, ти ще пъхнеш тънкия край на лоста под дръжката на вратата. Ще го закрепиш здраво, така че да не мърда.“

„Кога трябва да извикам?“ — беше попитала Бабс.

„Ще разбереш сама. В един момент всички ще заприличат на герои от анимационните филмчета, които са нагълтали цяло кило червен пипер. Спомняш ли си какво точно трябва да извикаш, Бабс?“

Спомняше си. Струваше й се, че се готви да свие доста мръсен номер на Бетси Виг, с която в училище бяха ходили вечно хванати за ръце, но пък и шегата изглеждаше безобидна (е сравнително безобидна), а двете вече не бяха деца; самата Бетси отдавна не беше онова момиченце, което кой знае защо Бабс винаги наричаше Бетси Ла-Ла; всичко това беше минало. А и както господин Гонт й беше напомнил, никой нямаше да се сети да свърже тъпата шегичка с нея. Защо? В крайна сметка тя и съпругът й бяха адвентисти от седмия ден и доколкото това изобщо я интересуваше, и католиците, и баптистите си го заслужаваха… включително и Бетси Ла-Ла.

Отново проблесна светкавица. Бабс се сгуши до стената, после притича до един от прозорците в близост до вратата и погледна, за да се увери, че Бетси още не е седнала на мястото си.

Около нея започнаха колебливо да потропват първите дъждовни капки на приближаващата буря.

4

Вонята, която се разнесе в баптистката църква, беше подобна на онази, която беше донесъл със себе си Дон Хемфил… с тази разлика, че беше хиляда пъти по-силна.

— О, не, мамка му стара! — изрева отново Дон. Съвсем беше забравил къде се намира, пък и да си спомняше, едва ли би използвал друг език. — Поставили са и тук! Навън! Навън! Всички да излязат!

— Движение! — на свой ред поде със заповедническия си баритон Нан Робъртс. — Движение! По-живо, мърдайте към изхода, заспали тикви!

Всички много добре виждаха откъде идва смрадта — над корниза пред олтара, както и през квадратните процепи в завесите се издигаха кълбета жълтеникавобял пушек. Страничният вход се намираше точно под балкона за хора, но никой дори и не помисли да го използва, защото миризмата по пътя можеше да те убие на място… първо щяха да ти изскочат очите, след това да ти опада косата и накрая ужас щеше да ти се свие за цял живот дупката на задника.

За по-малко от пет секунди баптистките Христови воини на Касъл Рок против хазарта се превърнаха в безредна, отстъпваща армия. Всички до един се блъскаха към входа в дъното на църквата, надвикваха се и се мъчеха всеки, ако може, да изпревари другия. Една от пейките беше преобърната и шумно се стовари на пода. Кракът на Дебора Джонстоун остана заклещен под нея и докато тя отчаяно се опитваше да го измъкне, Норман Харпър я блъсна с все сила. Жената падна на земята и в същия миг ясно се чу как