внимание на дъжда, изливащ се като из ведро навън.
Насред стълбите той се спря да погледне към отсрещната сграда и точно в този миг проблесна мълния, за да освети лоста, затиснал вратата на залата. Само секунда по-късно един от прозорците от дясната страна на едноетажната постройка се разтвори с трясък и една след друга из отвора му наизскачаха жените, които падаха на ливадата като огромни парцалени кукли — само дето за разлика от истинските кукли можеха и да повръщат.
7
Преподобният Роуз така и не успя да се добере до преддверието; бяха го изпреварили, а множеството беше толкова голямо, че не се побираше между двете врати. Затова трябваше да се обърне назад и като запуши нос с ръка, се върна в църквата. Опита се да извика нещо на останалите, но щом отвори уста, започна да повръща. Спъна се и падна по очи, удряйки главата си в ръба на една от пейките. Опита се да се изправи, но не му достигнаха сили. Нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.
— През прозореца, преподобни! — изкрещя му в ухото Нан Робъртс. — По-бързо, мърдайте!
— Стъклото…
— Голяма работа стъклото! Ще се издушим вътре!
С нейна помощ преподобният Роуз литна с главата напред към един от прозорците от рисувано стъкло, на което беше изобразен Христос да води стадото Си надолу по хълм, с цвят на земна кал, и имаше време само колкото да закрие очите си с ръка. Приземяването върху тревните площи пред църквата се оказа сравнително благополучно, като се изключи неприятната подробност, че от удара горната изкуствена челюст на проповедника излетя от устата му.
Той изруга, надигна глава от земята и видя, че е тъмно и вали… и че да си на чист въздух е самото блаженство. Но нямаше време да се наслади на ароматите, които му поднасяше природата; Нан Робъртс го хвана за косите и отново го изправи на крака.
— Хайде, преподобни! — кресна му тя. Лицето й, озарено за миг от синкавобялата светлина на мълниите, напомняше на агонизираща харния. Още носеше бялата си униформа от изкуствена коприна — открай време й беше навик да се облича така, както държеше да се обличат и сервитьорките й, — но на гърдите й сега лъщеше част от повърнатата й вечеря.
Преподобният Роуз се затътри след нея с наведена глава. Искаше му се тя да пусне косите му, защото го скубеше, но всеки път, щом отвореше уста, за да й го каже, гръмотевица заглушаваше гласа му.
Още няколко от хората в църквата се бяха възползвали от счупения прозорец и ги бяха последвали навън, но повечето си оставаха натъпкани в преддверието и отчаяно се опитваха да отворят вратата. Нан веднага забеляза в какво се състоеше цялата работа: под двете дръжки на вратата имаше подбутнати два лоста. С един ритник отмести и двата и в същия миг светкавица удари естрадата в градската градина — точно там, където преди години един нещастен младеж на име Джони Смит беше открил написано името на търсен от полицията убиец, — превръщайки я в разпалена клада. Вятърът се засилваше и клоните на дърветата започваха да танцуват в мрака.
В мига, в който лостовете бяха свалени, вратите широко се разтвориха — всъщност едното им крило буквално изхвърча по стълбите, избито от пантите си, за да смачка цветната леха пред сградата. Навън се понесоха обезумелите баптисти, които се препъваха по стълбата пред църквата и падаха по тротоара. Всички воняха непоносимо, плачеха, кашляха и повръщаха.
И всички бяха обезумели от ярост.
8
Рицарите на Колумб, водени от отец Бригъм, и Сестрите на Изабела, начело с Бетси Виг, се срещнаха на средата на паркинга и в същия миг небесата сякаш се разтвориха и настана истински потоп. Бетси сграбчи отеца за раменете, от зачервените й очи се лееха на потоци сълзи, а косата й бе залепнала като мокра, блестяща на светлината от мълниите качулка.
— Някои останаха вътре! — извика тя. — Наоми Джесъп… Тоня Бисет… И не знам още коя!
— Кой го направи? — ревеше Албърт Джендрън. — Кой, по дяволите, го направи?
—
Но междувременно отец Бригъм се беше откопчил от Бетси и беше хукнал към вратата на залата. От удара му лостът излетя на няколко крачки встрани — от напора на задушаващите се жени отвътре единият му край се беше забил дълбоко във вратата, която сега пасторът широко я разтвори. Отвътре излязоха замаяни и повръщащи жени, а заедно с тях и огромен, вонящ облак.
Някъде в мъглата отец Бригъм забеляза Антония Бисет, хубавичката Тоня, която работеше толкова бързо с иглата винаги с готовност подкрепяше всеки нов проект за бъдещето на църквата. Сега тя лежеше в краката на председателската маса, наполовина скрита от знамето на Пражката инфанта. Наоми Джесъп клечеше над нея и ревеше с пълно гърло. Главата на Тоня беше извъртяна под някакъв необичаен, невъзможен ъгъл. Изцъклените й очи гледаха празно към тавана. Вонята повече не притесняваше Антония Бисет, която не си беше купила абсолютно нищо от магазина на господин Гонт и не участваше в малките му игрички.
Наоми видя застаналия на вратата отец, стана на крака и бавно се дотътри до него. След преживения шок като че ли и нея повече не я мъчеше непоносимата смрад в опразнената зала.
—
— Защото онзи е луд — отговори й отец Бригъм и я прегърна.
Зад него се дочу тихият, но злокобен глас на Албърт Джендрън:
— Да отидем при тях, пък ще видим кой кого.
9
Предвождани от Дон Хемфил, Нан Робъртс, Норман Харпър и Уилям Роуз, баптистките Христови войни срещу хазарта вече бяха потеглили от баптистката църква на Харингтън Стрийт, без да обръщат внимание на изливащия се над главите им порой. Всички до един бяха с кръвясали очи, които като някакви метални топчета се въртяха в безкрайна орбита из възпалените си кухини. Повечето от Христовите войни имаха повръщано по панталоните, ризите или обувките си, някои — и по трите едновременно. Миризмата на развалени яйца, с която ги беше облъхнала бомбата-смрадливка, така и не се разсейваше, независимо от леещия се дъжд.
На пресечката на Харингтън Стрийт и Касъл Авеню което около километър по-нататък се прекръстваше на Касъл Вю, ги пресрещна полицейска кола, която спря на пътя им. Отвътре излезе човек от специалните части, който като видя задаващата се тълпа, зяпна от недоумение.
— Хей! — извика им. — Къде си мислите, че отивате?
— Отиваме да сритаме някой папоблизки задник, а ако не искаш да ти се случи нещо и на теб, разкарай се от пътя ни! — изкрещя му в отговор Нан Робъртс.
Изведнъж Дон Хемфил отвори уста и запя с плътния си баритон:
Един по един към него се присъединиха и гласовете на останалите. Скоро песента се поде от цялата група, която се подреди така, че да марширува в ритъм с мелодията. Пребледнелите лица на богомолците бяха изгубили всякакво друго изражение, освен това на дълбок и непреодолим гняв, който ги завладяваше все повече и повече заедно с текста на бойния им марш. Самият преподобен Роуз също припяваше, колкото и да му беше трудно заради липсващата зъбна протеза.
