Неизживени спомени

Алън не отговори на Ейс, а отново се обърна към Поли, като стисна по-здраво кутията със змията. Очевидно Мерил не я беше забелязал, може би защото шерифът не се бе опитал да я скрие.

— В деня на катастрофата Ани е карала без предпазен колан — продължи той. — Не знам дали съм го споменавал преди.

— Не… не си спомням, Алън.

Зад гърба на Ейс Норис Риджуик мъчително се измъкваше през прозореца на полицейската кола.

— Ето защо полетяла през предното стъкло — обясни Алън и си каза: „След секунда трябва да нападна един от двамата. Но кого — Ейс Мерил или господин Гонт?“ Сетне продължи да говори на Поли: — Непрекъснато се питам защо не го е сложила, тъй като никога не караше без предпазен колан. С изключение на онзи фатален ден.

— Давам ти последен шанс, ченге! — изкрещя нападателят. — Дай ми мангизите или ще отвлека кучката! Избирай!

Шерифът се престори, че не го чува, и продължи:

— Но на видеофилма коланът й беше закопчан. — Внезапно разбра всичко. Прозрението избухна в разума му като ярък пламък. — Ани все още беше с колан И ТИ СГРЕШИ, ГОСПОДИН Гонт!

Гой рязко се извърна към високия човек, застанал под Зелената тента. Стисна здраво кутията от фъстъци, пристъпи към най-новия импресарио в Касъл Рок и преди Гонт да реагира (само очите му се разшириха от изненада), вече бе успял да отвърти капака на последната играчка на Тод припомняйки си, че Ани не се беше разсърдила за покупката й, а бе казала, че човек е дете само веднъж в живота си. Змията изскочи навън, само че вече не бе от хартия. Беше истинска.

Змията оживя само за няколко секунди и Алън не знаеше дали някой е забелязал това, но беше сигурен, че господин Гонт е видял промяната. Беше много по-дълга от хартиената змия на пружина, която бе изхвръкнала от кутията преди около седмица, когато бе отвъртял капака след дългото и самотно пътуване от Портланд до Касъл Рок. Кожата й проблясваше с всички цветове на дъгата, тялото й беше на черни и бели ромбове като на гърмяща змия.

Устата й се отвори и тя захапа рамото на Гонт през дебелото сукно. Ослепителният блясък на зъбите й накара Алън за миг да присвие очи. Смъртоносната триъгълна глава се отдръпна, после се стрелна към шията на търговеца. Той вдигна ръка, за да се предпази… но преди да успее да й попречи, зъбите й се забиха в плътта му, и то не веднъж, а няколко пъти. Триъгълната глава мълниеносно се стрелваше нагоре- надолу като иглата на шевна машина.

Гонт изкрещя — от болка, от ярост или от двете заедно — и изпусна чантата, за да хване змията с двете си ръце. В този момент шерифът се хвърли към него. Търговецът успя да издърпа от шията си гърчещата се змия, сетне я запрати на тротоара. Там тя отново се превърна в играчка, в обикновена пружина, обвита в избеляла зелена хартия — евтин трик, от който се възхищават единствено децата и хора с изкривено съзнание като Гонт.

Кръвта се стичаше на тънки струйки от трите дупчици на шията му. Той машинално я изтри със странната си ръка с дълги пръсти, наведе се за чантата… и се вкамени. Изгърбен, разкрачил дългите си крака, протегнал дългите си ръце, той приличаше на дървена фигурка, изобразяваща Икабод Крейн30. Ала онова, за което посягаше, бе изчезнало. Чантата от кожа на хиена, която сякаш дишаше, стоеше на тротоара между краката на Алън, който бе успял да я грабне, докато собственикът на магазина беше зает със змията.

Лицето на Гонт се изкриви от ярост, омраза и смайване. Горната му устна се набръчка като муцуна на куче и разкри зъбите му. Внезапно те се заостриха, сякаш някой ги изпили нарочно.

Той протегна ръце към чантата и изсъска:

— Върни ми я — тя е моя!

Алън нямаше представа как Лийлънд Гонт непрекъснато е уверявал жителите на Касъл Рок, че изобщо не се интересува от бедните, съсухрени човешки души. Ако го бе чул, сигурно щеше да се изсмее и да изтъкне, че лъжите са единствената стока на Лийлънд Гонт. Вече знаеше със сигурност какво има в чантата — какво издава стенанията, наподобяващи бръмчене на високоволтови електропроводи, какво диша тежко като изплашен старец на смъртно легло. Да, изобщо не се съмняваше.

Устните на търговеца се разтегнаха в мъртвешка усмивка. Ужасяващите му ръце сякаш се удължиха, за да хванат Алън.

— Предупреждавам те, шерифе — не си играй с мен. Не съм от хората, с които можеш да се подиграваш. Чантата е моя!

— Лъжеш, господинчо. Мисля, че си откраднал онова, което е вътре в нея. Струва ми се, че е по-добре да…

Зяпнал, от учудване, Ейс наблюдаваше постепенното преобразяване на Лийлънд Гонт от търговец в чудовище. За миг той охлаби хватката около шията на Поли и тя не пропусна да се възползва от тази възможност. Обърна глава и впи зъби в ръката му. Той машинално я отблъсна и младата жена се просна на улицата. Ейс насочи пистолета си към нея и извика:

— Кучка такава!

15

— Най-после! — промърмори Норис Риджуик. Беше подпрял удобно револвера на колоната. Затаи дъх, прехапа долната си устна и натисна спусъка. Ейс Мерил политна и рухна върху жената (сега Норис позна Поли Чалмърс и си каза, че би трябвало да го предположи), куршумът отнесе задната част на главата му.

Внезапно Норис почувства, че ще припадне. Същевременно бе ужасно горд от себе си.

16

Нито Алън, нито Лийлънд Гонт обърнаха внимание на гибелта на Ейс Мерил.

Двамата стояха един срещу друг: Гонт — на тротоара, а шерифът — на улицата, притиснал между краката си отвратителната, дишаща чанта.

Гонт дълбоко въздъхна и притвори клепачи. По лицето му пробягна странна сянка. Когато отвори очи, отново се бе превърнал в очарователния, светски човек, успял да заблуди почти всички в Касъл Рок. Хвърли поглед към хартиената змия на тротоара, намръщи се от отвращение и я избута с крак в канавката. Сетне се обърна към Алън и протегна ръка.

— Моля ви, шерифе, излишно е да спорим. Става късно, освен това съм доста уморен. Целта ви е да ме прогоните от града и аз съм склонен да го напусна. Ще си тръгна веднага щом ми върнете онова, което ми принадлежи. Уверявам ви, че действително е моя собственост.

— Говори колкото си искаш, но знай, че не ти вярвам приятел.

Гонт нетърпеливо и гневно го изгледа.

— Чантата и съдържанието й са мои! Нима не вярвате в свободната търговия, шериф Пангборн? Хей, да не би да сте комунист? Пазарил съм се за всяко едно от нещата чантата и съм си платил честно и почтено. О, навярно искате комисиона, хонорар, възнаграждение, и с удоволствие ще ви платя. Но разберете, че това е делови, не юридически въпрос…

— Подлец! — прекъсна го Поли. — Лъжеше, мамеше и заблуждаваше всички нас!

Той намръщено я изгледа, сетне отново се обърна към Алън:

— Не е вярно. Търгувам по обичайния начин. Показвам на хората стоката и ги оставям да преценят дали ще я купят. Така че, моля върнете ми…

— Смятам да я задържа — спокойно изрече шерифът. По устните му заигра ледена усмивчица. — Да речем, че чантата е веществено доказателство.

— Боя се, че това няма да ви се удаде, шерифе. — Мъжът слезе от тротоара. В очите му светеха червеникави пламъчета. — Възможно е да умрете, но няма начин да задържите нещо, което ми принадлежи. Не и ако съм твърдо решен да си го взема обратно, което възнамерявам да сторя.

Той тръгна към шерифа, пламъчетата в очите му проблясваха по-ярко. Тежкият му ботуш остави следа в