Неизживени спомени

сивкавата пихтия на паважа, която беше мозъкът на Ейс.

Алън почувства, че стомахът му се преобръща, но не направи нито крачка напред. Вместо това, подчинявайки се на някакъв инстинкт, той протегна ръце към фара на комбито си. Кръстоса китките си и замаха с длани, имитирайки крила на птица. Сетне си помисли: „Врабците отново летят, господин Гонт.“

Огромна сянка — по-скоро на ястреб, отколкото на врабец, изглеждаща странно реална за несъществуваща птица — внезапно се появи на фасадата на магазина. Лийлънд я забеляза й крайчеца на окото си, понечи да се втурне към нея, изплашено възкликна и направи крачка назад.

— Напусни града, приятелю — каза Алън. Размърда ръце пред фаровете и върху фасадата на шивашката работилница се появи огромно куче, подобно на санбернар. Някъде наблизо — може би случайно, може би не — залая истинско куче. Съдейки по звука, беше огромно.

Гонт трепна и погледна по посоката, откъдето се разнесе лаят. За пръв път изглеждаше малко обезпокоен.

— Имаш късмет, че ти позволявам да се измъкнеш безнаказано — продължи шерифът. — Но като се замисля, не мога да те обвиня в нищо. Може би църквата предвижда наказание за крадците на човешки души, но не и законът. Въпреки това те съветвам да изчезнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Дайте ми чантата!

Алън впери поглед в него, опитвайки се да изглежда възмутен, докато сърцето му биеше до пръсване.

— Още ли не си разбрал? Не разбра ли какво се случи? Този път загуби. Нима си забравил как се постъпва в подобни случаи?

В продължение на една секунда Гонт безмълвно се взира в шерифа, сетне кимна и промълви като че ли на себе си:

— Знаех си, че е по-разумно да си нямам работа с теб, шерифе Пангборн. Знаех го. Добре. Признавам, че ти победи. — Понечи да се обърне и да си тръгне, а Алън въздъхна облекчено. — Ще напусна града…

Извърна се мълниеносно и дори шерифът не успя да реагира. Лицето на господин Гонт отново се беше променило; сега той въобще не приличаше на човешко същество. Това бе лицето на демон, набраздено от дълбоки бръчки, а в жестоките очи проблясваха оранжеви пламъчета.

— … но не без онова, което ми принадлежи! — изкрещя и се спусна към чантата.

Някъде отблизо или от огромно разстояние прозвуча викът на Поли Чалмърс:

— Алън, пази се!

Но в този момент демонът, вонящ на сяра и на прегоряла кожа за обувки, се нахвърли върху шерифа. Той трябваше да реагира мигновено или да умре.

Трескаво заопипва за ластичната примка, подаваща се изпод каишката на часовника му. Предателски глас му нашепна, че номерът няма да мине, дори чудо не би могло да го спаси, тъй като трикът с магическия букет беше много изтъркан, беше…

Палецът му попадна в ластичната примка и освободи миниатюрното хартиено пакетче.

Алън рязко протегна ръка към господин Гонт, дръпна ластичето и изкрещя:

— Абракадабра, гаден мошеник такъв!

Вместо букет от хартия в ръката му заблестя сноп ярки лъчи, които озариха Мейн Стрийт със странно сияние. Внезапно Алън забеляза, че лъчите, бликнали от ръката му, са бели, както се получава с всички цветове, когато преминат през стъклена призма. Почувства прилив на сила и за миг беше обзет от неописуем екстаз.

Светлина! Светлината идва…

Гонт изрева от ярост, болка и страх… но продължи да крачи към шерифа, който си помисли: „Бях прав. Толкова отдавна не е губил, че е забравил как се постъпва в подобни случаи.“ Демонът се наведе и се опита да премине под букета от лъчи, искрящ в ръката на Алън, и за миг пръстите му докоснаха дръжките на чантата, поставена между краката на шерифа.

В този момент Поли, обута в домашни чехли, притисна с крак протегнатата му ръка и изкрещя:

— Не пипай чантата!

Господин Гонт вдигна глава — устните му бяха разтегнати в ужасяваща гримаса — и Алън тикна в лицето му „букета“ от светлина. Лийлънд Гонт нададе вой, изпълнен с болка и със страх, и политна назад. Сини пламъчета танцуваха в косата му. Дългите му бели пръсти направиха последен опит да се вкопчат в чантата, но този път шерифът настъпи ръката му.

— За последен път те приканвам да напуснеш града — изрече Алън с глас, който му се стори напълно непознат, сякаш принадлежеше на друг човек. Беше силен, авторитетен, уверен глас. Съзнаваше, че не може да унищожи отвратителното създание, което коленичеше пред него и се опитваше с ръка да предпази очите си от ярката светлина, но можеше поне да го прогони. Тази нощ бе надарен с Вълшебна сила… но дали щеше да се осмели да я използва? — И за последен път повтарям, че чантата ще остане тук.

— Но те ще загинат без мене — проплака създанието, което приличаше на Лийлънд Гонт, и безпомощно отпусна неимоверно дългите си ръце; ноктите му, изкривени като на граблива птица, докоснаха отломките, осейващи улицата — Те ще загинат без мен, както растенията загиват без вода. Това ли искаш?

Поли, притисната до Алън, студено промълви:

— Да. Ако им е съдено да загинат, по-добре да умрат сега, отколкото да оцелеят и да останат във властта ти. Те… ние… действително имаме вина, но цената, която искаш, е прекалено висока.

Демонът изсъска и им се закани с пръст. Алън взе чантата и двамата с Поли заднешком тръгнаха по улицата. Шерифът вдигна ръката си и фонтанът светлина, бликащ от дланта му, озари с призрачно сияние господин Гонт и неговия „Тъкър Талисман“. Сетне дълбоко си пое дъх и извика с мощен глас, съвсем различен от неговия:

— ВЪН, ДЕМОНЕ! ПРОГОНВАМ ТЕ ОТТУК!

Чудовището изкрещя, сякаш го бяха залели с вряла вода. Зелената тента над „Неизживени спомени“ избухна в пламъци, витрината се пръсна на хиляди парченца. От юмрука на Алън бликнаха разноцветни лъчи и осветиха всички наоколо. За секунда между пръстите му проблесна мъничка звезда, сетне избухна и изчезна.

Чантата с трясък се разтвори и събраните вътре души се понесоха към небето като полъх на вятър, усетен от Алън, Поли, Норис и Сийтън.

Поли усети, че парещата болка в ставите и в гърдите й изчезва.

Норис почувства, че странната тревога, стягаща сърцето му, вече не го измъчва.

В целия Касъл Рок сражаващите се захвърлиха пистолети и палки; хората учудено се спогледаха, като че се събуждаха от страшен кошмар.

Дъждът спря.

17

Без да престава да крещи, съществото, което доскоро се наричаше Лийлънд Гонт, запълзя към тъкъра. Отвори вратата и се отпусна зад волана. Моторът започна страховито да вие. Това не бе звук на двигател, създаден от човешка ръка. От ауспуха изригна оранжев пламък. Стоповете проблеснаха, не, не бяха стонове, а грозни, червени очички — очите на жесток демон.

Поли Чалмърс изпищя и се скри зад рамото на Алън, но шерифът остана като вкаменен. До края на живота си щеше да си спомня онова, което последва, както и чудесата, случили се през тази нощ: оживялата хартиена змия, хартиените цветя, превърнали се в сноп от ярки лъчи, които изпълваха тялото му с нечувана сила.

Трите фара на тъкъра се запалиха и сред скърцане на гуми колата тръгна на заден ход, стопявайки асфалта под колелата си. После зави вдясно и въпреки че не докосна колата на Алън, тя се отмести на няколко метра, сякаш отблъсната от мощен магнит. От предницата на талисмана бликна мъгляво, белезникаво сияние и той започна да променя формата си.

Двигателят нададе вой и колата се понесе надолу по улицата, към огромната яма, зейнала на мястото на Общината, покрай смазаните коли и фургони, по посока на потока, над който вече нямаше мост. Двигателят ревеше като обезумял звяр, душите му пригласяха с яростен вой, белезникавото сияние обгърна