колата.
За секунда лицето на демона се появи на прозореца, който се стичаше като размекнат восък, впери в Алън червените си, ромбовидни очи, сякаш искаше завинаги да запомни лицето му, устата му зейна страховито.
Сетне тъкърът се понесе надолу по улицата и започна да е променя още по-бързо. Купето му се издължи, доби странна форма, покривът изчезна, на колелата се появиха спици, гумите изтъняха. От решетката на радиатора излезе дим и постепенно започна да придобива очертания, докато се превърна в черен кон, чиито очи бяха червени като на господин Гонт. Обгръщаше го мъгляво сияние, под копитата му изскачаха искри и той оставяше след себе си дълбоки отпечатъци в размекнатия асфалт.
Колата се беше превърнала в талига, карана от гърбаво джудже. То беше вдигнало краката си върху ритлата и Алън забеляза, че носи островърхи ботуши, които сякаш бяха обгърнати от пламъци. След миг талигата се преобрази във фургон на пътуващ знахар, от онези, които преди стотина години кръстосвали надлъж и нашир страната. Върху едната му страна имаше надпис, който Алън едва успя да прочете:
Фургонът вече се намираше на около пет метра височина и продължаваше да се извисява. Премина през пламъците, издигащи се от развалините на общината, черният кон галопираше по невидим път в небето, под копитата му изскачаха ярки сини и оранжеви искри. След секунди фургонът се озова над потока и прелетя над взривения мост, който се подаваше от разпенените води като скелет на динозавър.
В този миг гъст облак дим, понесен от вятъра, обгърна Мейн Стрийт, а когато се разсея, Лийлънд Гонт и адският му фургон бяха изчезнали.
18
Алън хвана Поли подръка и двамата се приближиха към полицейската кола, с която бяха дошли Норис и Сийтън. Заместник-шерифът продължаваше да седи на прозореца, вкопчил пръсти в колоната. Чувстваше се прекалено слаб и се боеше да не падне, ако се опита да влезе обратно в колата.
Шерифът го хвана през кръста, издърпа го, внимателно го сложи на земята и промълви:
— Норис?
— Какво? — попита той през сълзи.
— Отсега нататък ще ти разрешавам да се преобличаш в тоалетната винаги, когато поискаш. Разбра ли?
Ала Норис сякаш не го чуваше.
Алън забеляза, че ризата на заместника му е просмукана с кръв.
— Ранен ли си?
— Да, но смятам, че раната не е дълбока. Но това… — посочи към горящите развалини — … всичко това е по моя вина!
— Грешиш — намеси се Поли.
— Не знаеш истината! — Лицето на Норис се изкриви от мъка и от срам. — Аз разрязах гумите на Хю Прийст. Аз съм виновен за неговите деяния.
— Може би е така — отвърна тя, — но трябва да се примириш с това. Аз също се обвинявам заради престъпленията на Ейс Мерил и чувството за вина ще ме измъчва до края на живота ми. — Посочи към улицата, където католици и протестанти се разпръскваха в различни посоки, а неколцината полицаи стояха неподвижно и дори не се опитваха да ги арестуват. Отец Бригъм подкрепяше преподобния Роуз, а Нан Робъртс бе хванала Хенри Пейтън през кръста. — Но кой насъска тях, Норис? А Уилма? Нети? И всички останали? Ако си бил ти, здравата си се потрудил.
Той избухна в ридания и прошепна:
— Толкова съжалявам.
— И аз — промълви жената. — Сърцето ми се къса.
Алън ги прегърна за секунда, сетне провря глава през сваленото стъкло на полицейската кола и попита Сийт:
— Как си, старче?
— Екстра — отвърна Сийт. Изглеждаше объркан и леко замаян, но болката в гърдите му беше изчезнала и очите му блестяха от възбуда. — Вие тримата май сте много по-зле от мене.
— Трябва да заведем Норис в болницата. Ако има място в колата, можеш да закараш всички ни.
— Дадено, Алън. Качвайте се. В коя болница отиваме?
— Карай към „Нодърн Къмбърленд“. Трябва да посетя едно момченце в тамошната болница и да се уверя, че баща му го е намерил.
— Алън, дали само ми се привидя, или действително колата на онзи тип се превърна във фургон и полетя в небето?
— Не знам, Сийт, и честно казано, не искам никога да науча истината.
В този момент до колата докуцука Хенри Пейтън и докосна рамото на шерифа. Очите му бяха широко разтворени, имаше вид на човек, който скоро ще промени изцяло начина си на живот, житейската си философия или и двете.
— Какво се случи, Алън — попита той. — Какво всъщност се случи в този проклет град?
Поли отговори вместо него:
— Имаше разпродажба. Най-голямата разпродажба по случай закриване на магазин… но в крайна сметка някои от нас решиха да не купят нищо.
Алън отвори предната врата и помогна на Норис да се качи в колата, сетне се обърна към Поли:
— Да тръгваме. Норис е ранен и е изгубил много кръв.
— Хей, почакай! — извика Хенри. — Трябва да ти задам куп въпроси и…
— Ще отложим въпросите за утре. — Той се настани на задната седалка до Поли и затвори вратата. — Днес не съм на работа. Всъщност смятам, че завинаги приключих с работата си в този град. Най-важното е, че всичко свърши. Каквото и да ставаше в Касъл Рок, вече приключи.
— Но…
Алън се приведе и докосна Сийт по рамото.
— Да тръгваме. И не щади конете.
Колата потегли по Мейн Стрийт, на разклона зави наляво и запълзя нагоре по хълма. Преди да го превали, Алън и Поли се обърнаха и хвърлиха последен поглед към града, където огньовете проблясваха като рубини. Той изпита огромна тъга и чувство за загуба и празнота. Помисли си: „Моят град! Това беше моят град, но никога повече няма да бъде.“
Двамата с Поли се обърнаха едновременно и очите им се срещнаха.
— Никога няма да разбереш истината за гибелта на Ани и Тод — промълви младата жена.
— Вече не искам да я науча — отвърна Алън Пангборн и нежно я целуна по бузата. — Тайната принадлежи на мрака, нека я отнесе със себе си.
Колата превали хълма и пое по шосе 119. Касъл Рок изчезна — мракът беше погълнал и него.
БИЛ СИ ТУК И ПРЕДИ
Ами да. Видя ли нечие лице, не го забравям никога.
Ела, дай да ти стисна ръката! Да ти кажа честно, познах те още по походката, преди да съм видял добре лицето ти. Това е най-подходящият ден човек да се върне в Джаксън Сити, най-хубавия град в Айова — поне от тази страна на Еймс. Хайде, засмей се, просто исках да се пошегувам.
Имаш ли време да поседнеш до мен? Ето тук, до паметника на загиналите през войните. Слънцето напича приятно и от това място се разкрива прекрасен изглед към града. Внимавай да не се убодеш на някоя тресчица — пейката е тук от незапомнени времена. А сега погледни! Не, не натам, а малко вдясно, към
