Неизживени спомени

си и си мислеше: „Ама, че гаден ден!“

Ейс насочи шмайзера си към него, сетне се отказа да го застреля — поне засега. Отиде при Бъстър и коленичи до него. Северно от тях сградата на банката полетя във въздуха, придружена от огнено кълбо и гранит, раздробен на прах. Той дори не погледна в тази посока, а отмести ръцете на татенцето, за да огледа раната му по-добре. Мъчно му бе за стария глупак — беше започнал да го харесва.

— Ох, боли! Бо-о-оли! — изкрещя съветникът.

В това Ейс не се и съмняваше. Куршумът от 45-калибровия пистолет го беше улучил точно над пъпа. Отворът на корема беше малък. Не бе необходимо да го преобръща, за да се убеди, че отворът на гърба навярно е голям колкото чинийка за кафе, а кости от счупения гръбначен стълб стърчат навън като окървавени захарни пръчки.

— Боли! Бо-о-о-ли-и-и! — изкрещя Бъстър, надвиквайки шума на проливния дъжд.

— А-ха. — Ейс допря дулото на шмайзера до слепоочието на главния градски съветник. — Не ти провървя, татенце. Ще ти дам болкоуспокояващо лекарство.

Дръпна спусъка три пъти. Тялото на Бъстър подскочи, сетне замря.

Бившият затворник се изправи с намерението да довърши проклетия заместник-шериф — ако изобщо беше още жив — когато изтрещя пистолет и куршум изжужа на сантиметри от главата му. Ейс вдигна поглед и видя друг полицай, застанал пред вратата на канцеларията на шерифа.

Непознатият изглеждаше по-стар от самия Господ-Бог. Стреляше с едната ръка, а другата притискаше към сърцето си.

Вторият куршум, изстрелян от Сийт Томас, се заби в лодката до Ейс и изпръска с кал тежките му ботуши.

Дъртият лешояд изобщо не можеше да стреля, но Мерил изведнъж разбра, че незабавно трябва да изчезва оттук. С Бъстър бяха поставили купища динамит в сградата на съда, бяха нагласили часовника така, че бомбата да избухне след пет минути, а ето, че той се облягаше на стената на сградата докато скапаният Метусалем го използваше като тренировъчна мишена.

Каза си, че бомбата ще се погрижи за двамата полицаи, за него беше време да посети господин Гонт.

Изправи се и хукна по улицата. Старият заместник-шериф отново стреля, но този път куршумът изобщо не представляваше опасност за бившия затворник. Той тичешком отмина жълтата камионетка, но не се опита да се качи в нея. Шевролетът, паркиран пред „Неизживени спомени“, ще му помогне да се измъкне от проклетия град. Но първо трябва да открие господин Гонт, за да си получи възнаграждението. Беше сигурен, че му се полага и той положително ще му го даде.

Освен това трябва да намери и един пръдлив шериф.

— Отплатата е сладка — промърмори Ейс и се затичало по Мейн Стрийг към „Неизживени спомени“.

6

Франк Джюът стоеше на стълбите на съда, когато нам сетне забеляза човека, когото търсеше. Директорът на училището стоеше тук от доста време, но онова, което тази’ нощ ставаше в Касъл Рок, не му правеше особено впечатление. Сякаш не чуваше писъците и виковете откъм Касъл Хил, нито експлозиите и пистолетните изстрели, този път прозвучали от паркинга пред канцеларията на шерифа; не обърна никакво внимание на Данфърд Кийтън, придружаван от някакъв тип, издокаран като застаряващ рокер, които преди пет минути тичешком бяха слезли по стъпалата. Той си имаше много по-важна работа. Франк имаше среща със своя добър, стар приятел Джордж Нелсън.

Най-сетне търпението му беше възнаградено. Ето го и самият Джордж. Т. Нелсън — върви по тротоара пред сградата на съда. Ако не беше револверът, затъкнат в колана на модерните му панталони (и фактът, че валеше като из ведро), той би могъл да мине за човек, който отива на екскурзия.

Нашият мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън просто се разхождаше в дъжда, нали? А какво пишеше на бележката, оставена в канцеларията на Франк? О, да: „Запомни, 2000 долара в дома ми до 7,15 най-късно или ще съжаляваш, че си се родил мъж!“ Франк погледна часовника си, видя, че са изминали повече от трийсет минути от уговорения в бележника час, и реши, че това няма голямо значение.

Вдигна пистолета и го насочи към главата на мръсника, виновник за всичките му беди, сетне изкрещя:

— НЕЛСЪН! ДЖОРДЖ НЕЛСЪН! ОБЪРНИ СЕ И МЕ ПОГЛЕДНИ, ЗАДНИК ТАКЪВ!

Той се извърна мълниеносно. Посегна към шмайзера, ала отпусна ръка, когато забеляза, че другият го е взел на мушка. Вместо това сложи ръце на кръста си и вдигна поглед към Франк Джюът, застанал на стъпалата пред съда, докато дъждовните капки се стичаха по носа, по брадичката му и по дулото на откраднатия пистолет.

— Нима ще ме застреляш? — поинтересува се Джордж Т. Нелсън.

— И още как! — изръмжа Франк.

— Ще ме застреляш като куче, а?

— Защо не? Друго не заслужаваш.

Франк остана изумен, забелязвайки, че Джордж Т. Нелсън се усмихва и доволно кима.

— Ами да, какво друго да очаквам от едно страхливо копеле, което влиза с взлом в дома на свой приятел и убива беззащитно птиченце? Всъщност точно това и очаквах. Хайде, давай, подъл очилат шибалник! Застреляй ме, покажи се истински мъж!

Наблизо проехтя гръм, но Франк не го чу. След десет секунди се взриви банката, но той не обърна внимание и на това. С огромно усилие се мъчеше да сдържи гнева си… и учудването си. Учудване от нахалството, от глупашкото нахалство на мосю Джордж Т. Гадняров Нелсън. Най-сетне езикът му се развърза и той изкрещя:

— Вярно е, че убих папагала ти. Вярно е и това, че се изсрах върху онази тъпа снимка на майка ти. Но какво направи ти, Джордж, освен дето направи така, че да загубя работата си и никога повече да не преподавам? Божичко, ще имам късмет, ако не свърша в затвора! — Внезапно и с нова сила осъзна несправедливостта на случилото се с него; все едно да разтриваш с оцет прясна драскотина. — Защо просто не дойде да ме помолиш за пари, щом са ти трябвали? Защо не ме помоли? Момеехме да измислим нещо, тъпо копеле такова!

— Нямам представа за какво говориш! — извика в отговор учителят по дърводелство. — Знам само, че си смел, когато убиваш папагалчета, но не ти стиска да се биеш честно с мен!

— Нямаш… нямаш представа за какво говоря? — заекна директорът и лудешки размаха пистолета. Просто не можеше да се начуди на нахалството на онзи тип, застанал долу на тротоара; не, не можеше да му се начуди. Да бъдеш с единия крак в гроба и да продължаваш да лъжеш…

— Не, никаква.

Побеснял от гняв от безочието му, Франк машинално изрече стихчето, спомен от детството му:

— Който лъже, на въже!

— Шубе такова! — не му остана длъжен другият. — Нищожество! Убиец на папагалчета!

— Изнудвач!

— Откачалка! Махни пистолета, глупако! Да се бием честно!

Джюът се ухили.

— Честно ли? Нима разбираш какво означава тази дума?

Джордж Т. Нелсън вдигна ръце и размърда пръстите си.

— По всичко изглежда, че разбирам повече от тебе.

Франк понечи да отговори, но от устата му не излезе нито звук. Временно беше загубил дар слово при вида на беззащитния си съперник.

— Хайде, прибери пистолета — подкани го Джордж. — Да го направим както в уестърните — ако изобщо ти стиска. По-бързият печели.

Франк си помисли: „Защо не? По дяволите, защо не?“

И без това вече нямаше за какво да живее — ако не друго, поне ще докаже на стария си „приятел“, че не е страхливец.