унищожена от взрива, последвал задействането на капсул-детонатора, който от своя страна взриви динамита.
Само неколцина души в градчето взеха взрива за гръмотевица. Гръмотевиците бяха тежката небесна артилерия, това повече приличаше на изстрел от огромна карабина Единият край на стария мост, който не беше от стомана, а от ръждиво старо желязо, се понесе нагоре обвит от огнено кълбо. Издигна се на около пет метра, наподобявайки леко наклонено шосе, сетне падна на брега сред скърцането на цимент и трясъка на огънати железа. След миг целият мост рухна в разменения поток, като единият му край се подиря на бряста, съборен от мълнията.
На Касъл Авеню, където католици и протестанти водеха ожесточено сражение, въпреки опитите на дузина полицаи да ги разтърват, внезапно настъпи тишина. Участниците в битката се вкамениха и се загледаха в огненото кълбо над потока. Албърт Джендрън и Фил Бъргмайер, които само преди секунди си нанасяха жестоки удари, сега стояха един до друг и се взираха в пламъците. По лявата буза на зъболекаря се стичаше кръв от дълбоката рана на слепоочието му, а ризата на Фил беше разкъсана.
Близо до тях Нан Робъртс коленичеше върху отец Бригъм като огромна хищна птица, издокарана в бяла сервитьорска униформа. Допреди миг бе държала свещеника за косата и упорито бе блъскала главата му в паважа. Преподобният Роуз лежеше встрани, изпаднал в безсъзнание от ударите, нанесени му от отеца.
Хенри Пейтън, който от началото на битката беше успял да загуби един зъб (да не говорим за илюзиите, които бе хранил относно религиозната търпимост в Америка), забрави, че се опитва да разтърве Тони Мизлабурски и Фред Мелън, настоятеля на баптистката църква.
Всички се вкамениха като деца, които играят „на статуи“.
— Господи, това беше мостът! — промълви Дон Хемфил.
Хенри Пейтън реши да се възползва от временното затишие. Отблъсна Тони, притисна свитите си на фуния длани към изранената си уста и изрева:
—
В този миг бе прекъснат от гласа на Нан Робъртс, подобен на ерихонска тръба. Години наред тя бе свикнала да дава заповеди в кухнята на своя ресторант и всички я чуваха въпреки шума. Гласът на областния шериф въобще не можеше да съперничи на нейния.
— Проклетите католици използват динамит! — протръби Нан.
Участниците в сражението започваха да се разпръскват, но малцината останали бяха побеснели от гняв.
Миг след вика й, те с нови сили се нахвърлиха едни срещу друг. По мократа, от дъжда улица се завързаха дузина ожесточени схватки.
2
Секунди преди мостът да се взриви, Норис Риджуик се втурна в канцеларията на шерифа и изкрещя:
—
Огледа се и смаяно замълча. Канцеларията беше празна с изключение на Сийтън Томас и някакво ченге от щатската полиция, което изглеждаше толкова младо, че в кръчмите едва ли биха му сервирали дори и бира.
По дяволите, къде са всички останали? По всичко изглеждаше, че по улиците на Касъл Рок са паркирани безразборно около шест хиляди коли на щатската полиция. Ако раздаваха награди за неправилно паркиране, то неговият фолксваген положително би спечелил първото място, тъй като все още лежеше на мястото, където Бъстър го беше преобърнал.
— Господи! — възкликна заместник-шерифът. — Къде са другите?
Младокът от щатската полиция, комуто нито един кръчмар не би сервирал бира, огледа униформата на Норис и отвърна:
— Някъде е избухнала улична схватка — бият се християни срещу канибали, или нещо подобно. Задачата ми е да обслужвам радиостанцията, но проклетата буря пречи на приемането и на предаването. — Сетне мрачно добави: — Кой сте вие?
— Заместник-шериф Риджуик.
— Казвам се Джо Прайс. Хей, шерифе, що за град е вашият? Жителите му са полудели.
Той не благоволи да му отговори, а се приближи до Сийтън Томас. Той беше блед като платно, дишаше и пресекулки и притискаше гърдите си със сбръчканата си ръка.
— Сийт, къде е Алън?
— Не знам — отговори мъжът и втренчи в Норис безжизнените си, изпълнени със страх очи. — Знам само, че в целия град става нещо лошо, много лошо. Телефоните не работят, което е странно, тъй като повечето от кабелите са под земята. Честно да ти кажа,
— Мястото ти е в болницата — загрижено го изгледа полицаят.
— Предпочитам да бъда в Канзас — мрачно процеди старецът. — Но след като не съм, просто ще си седя тук и ще чакам всичко да свърши. Няма…
В този момент мостът полетя във въздуха; звукът, подобен на карабинен откос раздра като с нокти нощната тишина.
—
— Да! — произнесе Сийт Томас с уморения си, изплашен и монотонен глас. — Ще взривят целия град. Предполагам, че точно това ще направят.
Сетне внезапно се разрида, двамата по-млади мъже изплашено го изгледаха.
— Къде е Хенри Пейтън? — извика Норис, но Прайс не му обърна внимание. Тичаше към вратата, за да види къде е експлозията.
Норис погледна към Сийтън Томас, ала старецът мрачно се взираше в пространството, а лицето му бе обляно от сълзи; продължаваше да притиска гърдите си. Риджуик последва младия полицай и го откри на паркинга пред общината, където сякаш преди хиляда години беше глобил Бъстър Кийтън за неправилно паркиране на червения му кадилак. В дъждовния мрак се извисяваше огнен стълб, чийто пламъци вече угасваха, но под техните отблясъци двамата видяха, че мостът над потока е изчезнал. Светофарът края на града беше изтръгнат и лежеше посред улицата.
— Света Богородице! — с благоговение прошепна Прайс. — Адски съм щастлив, че това не е
Лицето му беше зачервено, очите му трескаво блестяха.
Сега заместник-шерифът знаеше, че непременно трябва да открие Алън. Реши да вземе полицейската кола и първо да намери Хенри Пейтън — нямаше да му е трудно, ако действително има някакво улично сражение. Може би и Алън бе там.
Докато пресичаше улицата, проблесна мълния и освети двама души, които тичешком завиваха покрай сградата съда, намираща се до общината. По всичко личеше, че бързат към светложълтия фургон, който той беше взел за кола на телевизията. Единият му се стори непознат, но никога не би могъл да обърка самоличността на набития и малко кривокрак човек — беше Данфърд Кийтън.
Норис Риджуик направи две крачки вдясно и притисна гърба си към тухлената стена в началото на алеята. Измъкна служебния си пистолет, насочи дулото му към дъждовното небе и с всичка сила изкрещя:
— Стой!
3
Поли потегли на заден ход по алеята, включи чистачките и зави наляво. Към болката в ставите се бе прибавило силното, неприятно парене по кожата на ръцете й, предизвикано от кръвта на паяка. Чудовището някак си бе успяло да я отрови и отровата, бавно, но сигурно проникваше в тялото й. Ала сега нямаше време да се тревожи за това.
