— Може. Но по-скоро бих останал вкъщи пред телевизора. Нашите имат шанс да спечелят някоя точка.
— Изглеждаш ми уморен, Алън. Имаш сенки под очите.
— Имах отвратителен ден. Сутринта едва разтървах главния съветник и един от заместниците си, преди да се сбият до смърт в съблекалнята.
— Какво!? — възкликна Поли притеснена.
Той й разказа за свадата между Кийтън и Норис Риджуик, като завърши с това, колко странен му се бе сторил Кийтън. Всъщност цял ден бе мислил защо Кийтън непрекъснато говореше за
— Е? Какво мислиш? — попита я накрая.
— Мислех си, че ще минат доста години, преди да научиш за Касъл Рок всичко, което ти трябва. Това вероятно се отнася и за мен. Нямаше ме в града дълго време, не казвам къде съм била или какво е станало с „малкия ми проблем“ и много от хората ми нямат доверие. Но ти бързо се ориентираш, Алън, и запомняш всичко. Знаеш ли как се чувствах, когато се върнах в града?
Той поклати глава, видимо заинтригуван. Дори и пред него Поли рядко говореше за миналото.
— Беше като да попаднеш на сериал, който си отвикнал да гледаш. Дори да не си гледал от години, веднага разпознаваш героите и техните проблеми, защото те всъщност никога не се променят. Да се върнеш към такъв театър е като да обуеш чифт стари удобни обувки.
— Какво искаш да кажеш?
— Че в градския сериал има много неща, които още не си успял да хванеш. Знаеш ли, че чичото на Данфърд Кийтън беше в „Джунипър Хнл“ по едно и също време с Нети.
— Не.
Тя кимна.
— Около четиридесетте той започна да има проблеми с психиката. Майка ми казваше, че бил шизофреник. Не знам дали това е точният термин или просто мама най-често е чувала тази диагноза по телевизията, но Бил Кийтън определено не беше в ред. Спомням си, че хващаше някого на улицата, ей така без причина, и започваше да крещи насреща му за какво ли не — за националния дълг, за това, че Джон Кенеди бил комунист и не знам още какво. Тогава бях още дете, Алън, и да ти кажа честно, той направо ме плашеше.
— Естествено.
— Някой път пък вървеше по улицата с наведена глава и нещо си приказваше. Майка ми казваше никога да не говоря с него, когато е в такова състояние, дори ако го срещнем на път за църквата. Накрая той се опита да убие жена си. Или поне така дочух, но може и да не е вярно. Нали знаеш как тръгват клюките? Може би просто е размахал служебния си пистолет пред нея, но каквото и да е направил, то стигаше да го пратят в затвора. После там го прегледа някаква комисия и го преместиха в „Джунипър Хил“.
— И сега там ли е?
— Не, почина. Състоянието му бързо се влоши, след като го вкараха в лудницата. Чух, че се е парализирал, преди да умре.
— О, Боже!
— Но това не е всичко. Рони Кийтън, бащата на Данфърд, братът на Бил, прекара четири години в психиатричното отделение на болницата за ветерани в Тогъс. Сега е в старчески дом. Алцхаймер! Има и една леля или братовчедка на Дан, не съм сигурна, която се самоуби през петдесетте след някакъв скандал. Не знам точно каква беше причината, но се чу, че си падала повече по жените, отколкото по мъжете.
— Намекваш, че може да е наследствено ли?
— Не. Нищо не намеквам. Просто знам нещо от историята на тоя град, нещо, което не биха споменали в никоя от речите на четвърти юли, и ти го разказвам. Изводите са работа на полицията.
Тя изрече последните си думи с такава сериозност, че Алън се разсмя. И все пак се чувстваше притеснен. Предаваше ли се лудостта по наследство? В гимназията го бяха учили, че тази хипотеза е отдавна отречена, но по-късно в Полицейската академия на Албъни един от лекторите бе казал, че е възможно в някои случаи и че някои душевни болести могат да се проследят в родословното дърво също както физическите белези. Едно от нещата, които бе дал за пример, бе алкохолизмът. Беше ли споменал и шизофренията? Алън не можеше да си спомни. От тогава бяха минали толкова години!
— Май ще трябва да поразпитам тук-там за Бъстър — въздъхна Алън. — Да ти кажа честно, Поли, идеята главният ни градски съветник да се превърне в бомба със закъснител съвсем не ми се нрави.
— Разбирам те напълно. Сигурно няма причини да се тревожиш, но реших, че трябва да го знаеш. Хората тук са склонни да отговарят на въпроси… стига да знаеш как да ги зададеш. Иначе ще те гледат как се въртиш в кръг и няма да ти кажат нито дума.
Алън се усмихна. Това беше самата истина.
— Но ти не ме изслуша докрай, Поли. След като си тръгна Бъстър, преподобният Уили дойде да ме посети. Той…
— Шш-шт! — прекъсна го рязко Поли, огледа се дали някой не надава ухо към разговора им и отново се обърна към него. — Понякога направо ме отчайваш. Ако не се научиш да бъдеш по-дискретен, рискуваш да те изхвърлят на изборите след две години. И тогава има да стоиш като треснат и да се питаш: „К’во стана?“ Трябва да внимаваш, Алън. Ако Данфърд Кийтън е бомба със закъснител, този човек е цяла артилерия.
Той се наведе напред и прошепна:
— Не е никаква артилерия, а самодоволен надут пуяк. Това е той.
— Вечерта в казиното?
Той кимна.
Тя хвана дланите му и въздъхна:
— Горкият Алън! А на пръв поглед градчето изглежда толкова спокойно, нали?
— И обикновено е така.
— Вбесен ли си тръгна?
— Естествено. Всъщност това е вторият ми разговор със светиня му относно законността на казиното. Предполагам, че ще си приказваме по същия въпрос поне още десет пъти, докато католиците най-после приключат с тая проклетия.
— Самодоволен, надут пуяк, а? — прошепна съвсем тихо Поли.
Лицето й беше сериозно, но в очите й играеха пламъчета.
— Да, бе, и сега с тия значки… Пак ще стане скандал.
— Значки ли?
— Да, вместо усмихнати личица — игрални автомати, задраскани с дебела червена линия. Нан носи такава. Чудя се на кого ли му хрумна тая идея.
— Сигурно на Дон Хемпхил. Той е баптист за пример, а отгоре на всичкото е и член на Щатския републикански комитет. Дон знае как се прави кампания, но сто на сто вече се е убедил, че не е толкова лесно да повлияеш на мнението на хората, когато става въпрос за религия. — Тя погали ръцете му. — Спокойно, Алън. Бъди търпелив и чакай. В края на краищата нали така минава животът в Касъл Рок — спокойствие, търпение и чакане нещо да се случи.
Той се усмихна, обърна дланите си и внимателно хвана ръцете й в своите.
— Искаш ли компания за вечерта, красавице?
— О, Алън, не знам какво да ти кажа…
— Не се притеснявай, няма да те карам да играем на „пържоли“ — увери я. — Просто ще запаля камината, ще седнем отпред на топло и ти ще ми разкажеш още някоя градска клюка.
Поли се усмихна уморено.
— Мисля, че през последните шест месеца ти разказах всички възможни клюки за градчето, Алън. Струва ми се, че ако искаш да продължиш с Касълрокското си образование, ще трябва да се сприятелиш със старата Лени Партридж или пък с нея — кимна тя към Нан. — Разликата между двете е само в това, че Лени слухти наляво-надясно за удоволствие, а Нан — за да се възползва от наученото.
Алън я погледна замислен. Никога не я бе виждал в такова състояние — едновременно приказлива и депресирана. За пръв път, откакто се бе сприятелил с нея, си задаваше въпроса, дали разговаря с Поли Чалмърс или… с нейните успокоителни.
