Неизживени спомени

— Ауу! Зачетох се и забравих. Ей сега ще отида — отвърна той и вече търсеше обувките си.

— Остави! — каза тя и тръгна към кухнята.

— Чакай, Уилма, ще го събера!

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Не бих искала да се отделяш от вестника или от Вана Уайт само защото съм стояла на крак пред касата през последните шест часа. Стой си спокойно, Питър. Забавлявай се.

Нямаше нужда да се обръща, за да види реакцията му. След седем години брак тя твърдо вярваше, че Питър Майкъл Джърсик не може с нищо да я изненада. Лицето му без съмнение щеше да излъчва безсилие и вина. Той щеше да стои насред стаята с изражението на човек, който току-що е излязъл от кенефа и не помни дали се е избърсал или не. После ще отиде в кухнята, ще сложи масата, ще измие тенджерата и ще започне да я разпитва за това, как е минал денят й в супермаркета. Ще слуша внимателно, без да я прекъсва, без да разказва за своите проблеми в агенцията за недвижими имоти, където работеше, защото за Уилма нямаше по-досадно нещо от търговията с недвижими имоти. Щеше да направи всичко това просто защото бе пропуснал да изпълни една съвсем малка част от заръките й. Всъщност за нея не представляваше кой знае каква трудност да прибере прането — напротив, дори щеше да й е приятно да усети аромата на чистите дрехи, които цял ден бяха съхнали на свежото слънце. Но нямаше намерение да се разкрива пред Пийт. Това си беше нейна тайна.

Уилма имаше много такива тайни и ревниво ги пазеше по една и съща причина: когато човек води война, трябва да брани позициите си. Понякога се прибираше вечер и с часове триеше сол на главата на Питър, докато не постигнеше пълна победа, замествайки неговите флагчета върху въображаемото бойно поле със своите. Тази вечер той капитулира минути след като тя прекрачи прага и това много й се нравеше.

Уилма дълбоко бе убедена, че бракът е едно безкрайно нападение. А при толкова дълга атака, в която няма как да се вземат заложници, но и не трябва да се отстъпват завоюваните позиции, атака, при която от брачната територия не бива да остане нито педя незавладяна земя. Лесните победи след време можеха да изгубят вкуса си. Но това време още не бе дошло и затова тя тръгна към простора с панер под мишница и сърце, което пърхаше като птичка изпод едрия й бюст.

Когато стигна до средата на двора, изведнъж спря озадачена. Къде, по дяволите, бяха чаршафите?

Трябваше веднага да ги види — големи бели квадрати, развети в тъмнината — но тях просто ги нямаше. Дали не ги е отнесъл вятърът? Глупости?! Вярно, че подухваше през деня, но чак пък толкоз… Ами ако ги е откраднал някой?

В този момент над двора излезе вятър и в тъмнината се дочу тромаво плющене. А! Тук са… някъде. Като най-голяма дъщеря на плодовита католическа фамилия с тринадесет деца Уилма добре познаваше плющенето на проснати чаршафи, но в звука, който чуваше сега, имаше нещо странно. Беше прекалено плътен.

Тя пристъпи крачка напред и лицето й, което винаги беше като буреносен облак, стана още по-мрачно. Вече виждаше чаршафите… или поне си мислеше, че са те. Но защо бяха черни!?

Взря се в тъмнината, а над двора отново подухна вятър. Онова, което приличаше на пране, се засили към нея и преди тя да свари да се предпази с ръка, нещо плътно и лепкаво се залепи за лицето й. Някаква слуз опръска страните й, нещо гнусно и влажно се плесна на тялото й. Сякаш нечия студена и мазна ръка искаше да я сграбчи.

Не беше от жените, които пищят за щяло и нещяло, но този път извика и изпусна панера. Онова тромаво плющене отново се чу и Уилма понечи да се дръпне, за да избегне поредния допир с лепкавата повърхност пред нея. Кракът й стъпи в панера и тя се свлече на колене, като само бързият й рефлекс я спаси да не се просне по очи в калта.

Нещо тежко и мокро помете гърба й и по врата й се стекоха лепкави струи. Тя изпищя отново и запълзя като обезумяла, само и само да се махне далеч от простора. Косата й се беше изплъзнала от забрадката и висеше над лицето й на влажни кичури. Ненавиждаше това чувство, но като си помислеше за слузестата, гнусна милувка на нещото, което висеше на простора, направо я побиваха тръпки. Вратата на кухнята се отвори с трясък и разтревоженият глас на Пийт прокънтя из двора: — Уилма!? Уилма, добре ли си?

Зад нея подобието на чаршафи продължаваше лепкаво да плющи, в съседния двор псето на Хавърхил започна истерично да лае с отвратителния си пронизителен глас и това окончателно вбеси Уилма.

Тя се изправи на крака и видя Пийт, който предпазливо слизаше но стълбите.

— Уилма? Какво стана? Падна ли? Добре ли си?

— Да, паднах! — изкрещя тя като обезумяла. — И съм добре! Светни проклетата лампа!

— Да не си се ударила?

— Просто светии ЛАМПАТА, дяволите да те вземат!!! — изрева насреща му тя и прокара ръка по палтото си.

То също беше покрито със студена слуз. Уилма вече бе така побесняла, че виждаше собствения си пулс като ярки светещи точки, които се рееха пред очите й. Най-вече се вбесяваше, че се е уплашила дори за миг.

Джаф! Джаф! Джаф!

Проклетото псе от другата страна на оградата направо се скъсваше да лае. Господи, колко мразеше кучетата, особено гръмогласните!

Пийт изкачи обратно стъпалата до кухнята, пъхна ръка през вратата и прожекторът окъпа двора с ярка светлина.

Уилма се погледна и видя огромно черно петно, размазано по предницата на новото й есенно палто, Обърса лицето си с ръка и дланта й също почерня. По гърба й се стече бавна, лепкава струя.

— Кал!

От вцепенение и ярост дори не осъзна, че го казва на глас. Кой би направил такова нещо? Кой би посмял!

— Какво казваш, скъпа? — попита съпругът й и като я видя, спря на безопасно разстояние.

Лицето на Уилма се изменяше по начин, който се стори на Пийт Джърсик особено опасен — сякаш гнездо змийски яйца се излюпваха под кожата й.

— Кал! — изкрещя тя и вдигна ръце към него… срещу него. От пръстите й плисна тиня. — Казвам кал! КАЛ!

Той погледна зад гърба й и най-после разбра какво се е случило. Устата му увисна отворена. Прожекторът, монтиран над кухненската врата, осветяваше простора и двора с ярка безпощадност, разкривайки всичко, което можеше да се види. Чаршафите, които Уилма бе простряла бели и чисти сутринта, сега висяха на щипките си като прогизнали парцали. Не бяха просто опръскани с кал. Те бяха напластени с нея.

Жената погледна към градината и видя дълбоките ями, от които бе изгребана калта. По тревата имаше мръсна, отъпкана пътека, по която злосторникът бе пренасял калта, за да я размаже на чистото й пране.

— Дяволите да го вземат! — изрева тя.

— Уилма… ела, скъпа, прибери се. Ще… ще… — взе да заеква Пийт, дано се сети с какво да я укроти. — Ще направя чай.

— Майната му на чая!

Уилма крещеше с пълната мощ на бездънното си гърло, а зад оградата кучето на Хавърхил се съдираше да лае. Джаф! Джаф-джаф! Джаф! Господи, колко мразеше кучетата! Направо я побъркваха! Проклето гръмогласно псе!

Яростта я заслепи. Тя се спусна срещу чаршафите, заби нокти и задърпа като обезумяла. Пръстите й закачиха първия ред и въжето затрептя като струна. Прането се стовари на земята в прогизнала, лепкава купчина. Стиснала юмруци, затворила очи като дете, което се кани да направи кълбо напред, Уилма скочи и се стовари жабешката върху калния куп. Пръски мръсна вода се разхвърчаха наоколо с плясък, кал оплиска чорапите й. Чашата преля! Уилма отвори уста и запищя с цяло гърло. О, ще пипне това копеле! Непременно ще го пипне! И тогава…

— Случило ли се е нещо, госпожо Джърсик? — дочу се притесненият глас на госпожа Хавърхил.

— Не, по дяволите, нищо не се е случило. Пием си бирата и зяпаме телевизия. Не можете ли