Косата й висеше на мръсни кичури върху месестото й, зачервено лице. Кучето, майка му стара, продължаваше да се дере. Проклето да е! Проклето гръмогласно пс…
Мислите й почти видимо се групираха в главата.
Кучета.
Проклети, гръмогласни кучета! Кой живееше на съседния ъгъл?
Не! Коя беше ненормалницата, която живееше през две къщи и имаше куче на име Райдър? Нети. Нети Коб.
Псето й се дра цяла пролет. Цяла пролет й лазеше но нервите с тънкия си палешки лай и накрая Уилма се обади на Нети и й каза, че ако не може да накара псето си да млъкне, то тогава трябва да се отърве от него час по-скоро. Една седмица по-късно, след като положението с нищо не се бе променило (или поне не дотолкова, че да задоволи Уилма), тя отново се обади на Нети и й каза, че ако не затвори устата на псето си, ще се обади в полицията. И още щом чу пискливия му глас, наистина го направи.
Десетина дни след това обаждане Нети се появи в магазина. (За разлика от Уилма, тя обмисляше всичко по три пъти, преди да се реши да направи каквото и да било.) И макар че не беше купила нищо, се нареди на опашката пред касата на Уилма. Когато й дойде редът, тя се изправи и изскимтя с пискливия си гласец: „Престани да създаваш проблеми на мен и моя Райдър, Джърсик. Кученцето е добро и на никого не пречи.“
Уилма, винаги готова за скандали, изобщо не се трогна от факта, че я нападат на работното й място. Всъщност това дори й харесваше.
— Тебе сигурно не ти е ясно какво значи да имаш проблеми, но ако не затвориш устата на проклетото си куче, обещавам ти, че ще разбереш!
Нети беше бледа като платно, но се стегна, стисна чантата си така здраво, че жилите на ръката й изпъкнаха, и спокойно каза:
— Предупреждавам те!
— Аууу, ще припадна от страх! — викна възторжено Уилма след нея (свадите винаги оправяха настроението й), но жената не се обърна.
След този случай кучето престана да лае. Всъщност Уилма беше почти разочарована, защото без него дните й минаваха скучно. Пийт не показваше никакви признаци на съпротива и тя изпадаше в пролетна скука, която раззеленените поля не можеха да разсеят. Онова, от което наистина имаше нужда, за да вкара малко цвят и вкус в тъпото си ежедневие, бе един голям скандал. По едно време си мислеше, че лудата Нети Коб ще запълни идеално тази празнота, но кучето й взе да се държи прилично и на Уилма май щеше да й се наложи да си търси друг повод за забавление.
Ала в една майска вечер кучето отново залая. Всъщност паленцето просто изджафка веднъж-дваж, но Уилма веднага хукна към телефона и се обади на Нети. (Беше си записала номера в тефтера в очакване на подходящ случай.)
Не си губи времето в учтивости, а захвана направо по въпроса.
— Обажда се Уилма Джърсик. Искам да ти кажа, че ако не накараш псето си да млъкне, аз ще го направя!
— Но той вече спря! — проплака жената. — Внесох го в къщата веднага щом се прибрах и го чух да лае! Остави ни на мира, Уилма! Предупредих те! Престани или ще съжаляваш!
— Помни какво ти казвам. Търпението ми се изчерпа. Ако още веднъж чуя пискливия му гласец, няма да си правя труда да викам ченгетата. Направо ще дойда и ще му прережа гърлото! — заяви Уилма и затвори, преди Нети да успее да отговори.
Основното правило при схватка с противника (роднина, съсед, съпруг) бе агресорът да има последната дума.
Кучето не се беше обаждало от тогава. Е, може би бе джафкало, но Уилма не бе обърнала внимание. Всъщност лаенето му изобщо не беше чак толкова досадно, пък и тя си бе намерила къде-къде по-интересна жертва в лицето на жената, която държеше фризьорския салон в Касъл Вю. И почти бе забравила за Нети и Райдър.
Но може би Нети не беше я забравила. Бяха се видели предишния ден в новия магазин и Уилма си бе помислила, че ако погледите можеха да убиват, тя със сигурност щеше да лежи мъртва на пода.
Докато стоеше сега пред калните, съсипани чаршафи, си спомни за смесицата от страх и предизвикателство, изписани на лицето на тая кучка, спомни си свитите й устни и особения й поглед. Уилма прекрасно знаеше какво е омраза и безпогрешно я разпозна върху лицето на Нети.
— Уилма, ела, прибери се — подхвана пак Пийт и сложи грижовно ръка на рамото й.
Тя рязко се дръпна и просъска:
— Остави ме на мира!
Съпругът й отстъпи крачка назад. Сякаш искаше да скърши ръце от отчаяние, но не смееше.
Някъде в края на разсъжденията си окончателно се убеди, че Нети има пръст в тая работа. Кой друг й имаше зъб? Много хора в града я мразеха, но този номер — този гнусен, подъл номер — най-много пасваше на вчерашното изражение на Нети — смесица от страх и омраза.
Нети самата бе приличала на куче. Куче, което има смелост да захапе едва когато жертвата му е обърнала гръб.
Да, тя е! Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че просто не може да е друг. А това вече беше непростимо. Не защото чаршафите бяха съсипани. Не защото номерът бе подъл. Дори не защото го бе извършил луд човек.
Беше непростимо, защото Уилма се бе уплашила.
Вярно, само за миг — мигът, в който лепкавата материя се бе залепила за лицето й и бе обгърнала тялото й като пипала на някакво чудовище… — но дори и един-единствен миг на страх бе вече твърде много.
— Уилма? — прошепна Пийт, когато тя обърна плоското си лице към него. Изражението, което виждаше пред себе си, съвсем не му се нравеше. Погледът в очите й — още по-малко. — Скъпа? Добре ли си?
Тя мина покрай него, без въобще да му обръща внимание, и Пийт заситни след нея към… телефона.
4
Нети седеше в дневната си с Райдър в краката и новата кристална лампа в скута, когато телефонът иззвъня. Беше осем и двадесет. Тя подскочи, стисна здраво лампата и погледна към телефона с недоверие. Изведнъж си помисли — глупаво, разбира се, но не можеше да се отърве от тези си страхове — че се обажда Някой От Горе, за да й каже, че трябва да се раздели с прекрасния си лампион, защото той принадлежи на друг човек и че такъв прекрасен предмет въобще не може да има място сред личните вещи на Нети. Естествено, това бяха пълни глупости.
Райдър я погледна за миг, сякаш искаше да я попита дали ще се обади или не, а после отново положи муцуна върху лапите си.
Тя остави внимателно лампата и вдигна телефона. Сигурно е просто Поли. Обажда се да пита дали може да й купи нещо на път за работа утре.
— Ало, дом Коб — каза тържествено Нети.
През целия си живот бе изпитвала ужас от Властниците и бе установила, че най-добрият начин да се справи с този страх, бе самата тя да се държи началнически. Е, това не й помагаше кой знае колко, но поне не задълбочаваше притесненията й.
— Знам какво си направила, ненормалнице! — изкрещя й някой отсреща.
Атаката бе толкова неочаквана, че подейства като удар с нож.
