на езерото, за аромата на прясно кафе, налято в голям червен термос на сиви черти. Дланите му отново почувстваха грапавата повърхност на корковата дръжка и той вдигна ръка да изтрие сълзите си.
— Г-н полицай? — тихо каза някой.
Норис инстинктивно извика и отскочи назад от витрината. В първия миг си помисли, че този път вече ще напълни гащите — чудесен завършек за ден като днешния. Но спазмите, слава Богу, преминаха и той се огледа. Един висок мъж с карирано сако стоеше пред отворената врата на магазина и го гледаше с усмивка.
— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.
— О, не — отвърна полицаят и с усилие се усмихна. Сърцето му още биеше като обезумяло. — Всъщност… може би съвсем малко. Гледах въдицата и се бях замислил.
— Днес я получих — каза мъжът. — Стара е, но е в отлично състояние. Истинска „Бейзън“. Марката не е много известна, но сериозните рибари я тачат. Произведена е…
— … в Япония — вметна Норис. — Знам. Баща ми имаше такава.
— Наистина ли? — Усмивката на мъжа стана още по-широка. Зъбите му бяха разкривени, но той не намери това за неприятно. — Какво съвпадение!
— Вярно — съгласи се Норис.
— Аз съм Лийлънд Гонт. Съдържател на магазина — представи се мъжът и подаде ръка.
Норис изпита моментно отвращение, когато дългите пръсти обвиха дланта му, но ръкостискането на господин Гонт бе кратко и неприятното усещане веднага премина. „Сигурно е от развалените миди, дето ги ядох на обяд — помисли си той. — Друг път ще ям само пиле, все пак е специалитет на заведението.“
— Мога да ви продам тази въдица на изключително добра цена — предложи собственикът. — Защо не влезете да го обсъдим, полицай Риджуик?
Норис се стресна. Беше сигурен, че не е казал на тая стара лисица как се казва. Понечи да го попита откъде е разбрал, но замълча. Ясно откъде. Над значката му имаше табелка с името.
— Не е редно — отвърна и махна към колата. Продължаваше да чува пукането на нямата станция. Не го бяха търсили цяла вечер. — Дежурен съм, нали разбирате. Всъщност смяната ми свърши в девет, но де факто, докато предам колата…
— Но това ще ни отнеме само минутка — подкани го Гонт с весел поглед. — Когато се пазаря с някого, не обичам да си губя времето, полицай Риджуик. Особено когато става дума за човек, който бодърства по нощите, за да ме пази.
Норис си помисли да му каже, че девет часът вечерта едва ли може да се нарече нощ, а в затънтено градче като Касъл Рок човек просто няма от кого да се пази, но се отказа. После погледна въдицата и онзи стар копнеж, толкова жив и осезаем, отново го завладя. Представи си как ще я вземе и ще отиде на езерото през уикенда с кутийка червеи и термос прясно кафе от „При Нан“. Ще бъде почти като едно време.
— Амии…
— О, хайде, полицай Риджуик — подкани го отново Гонт. — Щом аз мога да продавам в извънработно време, защо пък вие да не си купите нещо в работно. Освен това, да ви кажа честно, много се съмнявам, че някой е решил да обере банката точно тази вечер.
Норис погледна към банката, която от време на време проблясваше в жълто в такт с релето на светофара, и се разсмя.
— И аз.
— Е?
— Добре, но ако ще свършим за две-три минути. Наистина трябва да вървя.
Лийлънд Гонт изръмжа и се засмя едновременно.
— Усещам как ми вадите душата с памук. Добре, полицай Риджуик, няма да ви задържам повече от две-три минути.
— Наистина бих искал да имам тази въдица — смутолеви Норис.
Това беше най-неподходящият начин да се започне пазарлък и той го знаеше, но просто не се сдържа.
— Ще я имате — отвърна собственикът. — Гарантирам ви, че ще сключите сделката на живота си, полицай Риджуик.
Той въведе Норис в „Неизживени спомени“ и затвори вратата.
Шеста глава
1
Уилма Джърсик не познаваше съпруга си Пийт толкова добре, колкото си мислеше.
В онази вечер тя си легна с намерението да отиде още на сутринта при Нети Коб и да си го върне. Честите й кавги понякога приключваха от само себе си, но когато положението стигнеше до критична точка, тя беше тази, която избираше оръжието и мястото на дуела. Скандалджийският й нрав се ръководеше от две основни правила — говори последен и действай пръв. В този случай наистина смяташе да действа. Беше казала на Пийт, че й се ще да види колко оборота може да направи главата на Нети, преди да се откъсне.
Уилма се бе подготвила цяла нощ да будува, озлобена и напрегната като опъната тетива — нямаше да й е за пръв път — но десет минути след като се пъхна под завивките, тя вече спеше дълбок сън, а на сутринта се събуди свежа и необичайно спокойна. Докато седеше на масата в домашния си халат, изведнъж й хрумна, че може би е прекалено рано да свърши един път и завинаги с всичко. Беше изкарала всички ангели на Нети с телефонното си обаждане предишната вечер.
Защо пък да не остави Мис Лудница’91 да се поизмъчи малко? Нека този път тя да се кокори по нощите и да се чуди откъде ще й дойде. Ще пообиколи около къщата, ще се обади още няколко пъти по телефона, пък ако Нети е толкова откачена, колкото разправят, може даже да си спести усилията. Просто нещата сами ще си дойдат на мястото.
Такъв развой на събитията й се стори толкова благоприятен, че тя дори разреши на Пийт да я целуне за довиждане, преди да тръгне на работа.
Мисълта, че нейният наплашен като мишка съпруг е способен да я упои, никога не бе занимавала съзнанието на Уилма. Но Пийт Джърсик бе направил именно това. И не му бе за пръв път.
Уилма бе успяла да сплаши съпруга си, без дори да подозира до каква степен. Той не само живееше в страх от нея, той изпитваше истинско
Предполагаеми или не, туземците несъмнено са имали свои си ритуали за умилостивяване. Те едва ли са им били от полза, когато планината се пробудела и започнела да облива селата им с пепел и огнена лава, но със сигурност са осигурявали покоя им, докато кротувала.
Пийт Джърсик нямаше тайнствени ритуали, с които да умилостиви съпругата си, и затова му се налагаше да прибягва до по-прозаични методи. Вместо племенен танц — лекарства по рецепта.
Беше ходил при Рей ван Ален, единствения семеен лекар в Касъл Рок, и му бе казал, че иска нещо успокоително. Работата му била непоносима, проблемите му били жестоки, все по-трудно успявал да се абстрахира от тях след края на работния ден и бил стигнал до извода, че е време да се посъветва с лекар, та да му предпише нещо, което малко да го отпусне.
Рей ван Ален нямаше никаква представа от напрежението в бизнеса с недвижими имоти, но прекрасно разбираше какъв стрес е да се живее с Уилма. Той смяташе, че Пийт Джърсик ще е къде-къде по-спокоен, ако изобщо не излиза от офиса си, но, естествено, не можеше да му го каже. Написа му рецепта за ксанакс, издекламира обичайните предупреждения и го изпрати по живо, по здраво.
Мъжът пиеше от лекарството, без да прекалява. Разбира се, не каза на жена си нито дума и старателно криеше рецептата в куфарчето при служебните документи, към които тя не проявяваше никакъв интерес. На месец взимаше по пет-шест хапчета, предимно в дните преди цикъла на Уилма.
