Неизживени спомени

приятеля на Сали. Господин Гонт обясни на Слоупи, че когато му дойде времето, ще му даде някои неща, които ще му трябват, за да изпълни номера, а Слоупи каза: „Б-б-би б-било ч-ч-ч-уд-д-десно.“

Джун Гавино, съпругата на най-проспериращия производител на млечни изделия в града, си купи гравирана ваза за деветдесет и седем долара и обещанието да се пошегува с отец Бригъм от „Света Богородица“. Малко след като тя си тръгна, господин Гонт се разбра с друг човек да направи подобен номер на преподобния Уили.

Денят беше силен и успешен, а когато най-после спусна щорите и закачи табелката „ЗАТВОРЕНО“ на вратата, Гонт се чувстваше уморен, но доволен. Бизнесът вървеше отлично, а той дори бе предприел първите мерки, за да бъде сигурен, че шериф Пангборн няма да му попречи. Всичко това бе прекрасно. Откриването бе за него най-приятната част от цялата операция, но то го уморяваше и можеше да се окаже опасно. Естествено, бе възможно и да се лъже за Пангборн, но мъжът се бе научил да се доверява на шестото си чувство в такива случаи, а шерифът определено приличаше на човек, когото старателно трябва да отбягва… поне докато не бъде готов да се справи с него.

Седмицата се очертаваше плодотворна и Гонт смяташе, че ще има фойерверки още преди тя да е свършила. При това много.

4

В петък, в шест и петнадесет вечерта, Алън свърна в алеята на Поли и изгаси мотора. Тя го посрещна на прага и нежно го целуна. Той забеляза, че бе нахлузила ръкавиците дори за това кратко излизане на студа, и се намръщи.

— Хайде стига — смъмри го тя. — Тази вечер съм по-добре. Донесе ли пилето?

Той й подаде двата омазнени плика и каза:

— На вашите услуги, милейди.

— И на вашите — поклони му се кокетно, взе пликовете и го поведе към кухнята.

Измъкна един стол изпод масата, врътна го настрани, седна наопаки и я загледа как сваля ръкавиците си и слага пилетата в чиния. Беше ги взел от „Клъв-клъв“. Името на заведението беше отвратително, но пилетата бяха хубави. (Според Норис за мидите едва ли можеше да се каже същото.) Единственият проблем с готовата храна за вкъщи бе, че ако живееш на двадесет мили, тя неминуемо изстива… но нали затова са измислени микровълните. Всъщност Алън определено смяташе, че микровълновите фурни служат единствено за три неща — да се притопли кафе, да се правят пуканки и да се подгрее готова храна от заведения като „Клъв-Клъв“.

— По-добре ли са наистина? — попита, когато тя пъхна пилетата във фурната и натисна копчето.

Нямаше нужда да обяснява повече — и двамата отлично знаеха какво има предвид.

— Малко — призна си Поли, — но съм сигурна, че скоро ще бъда още по-добре. Вече чувствам топли тръпки по дланите, а подобрението винаги започва така.

Вдигна ръце и му ги показа. В началото на връзката им жената ужасно се бе срамувала от изкривените си, безформени длани, но отдавна бе приела интереса му към тях като част от неговата любов. Въпреки думите й ръцете й продължаваха да му изглеждат странни и сковани, сякаш облечени в невидими ръкавици — ръкавици на груб и невнимателен шивач, който ги бе пришил за китките й завинаги.

— Наложи ли ти се да взимаш хапчета днес?

— Само едно сутринта.

Всъщност тя бе изпила три хапчета — две сутринта и едно в ранния следобед — а болката не беше по- слаба от вчерашната. Страхуваше се, че в желанието си да се оправи, по-скоро си въобразява, че чувства тръпките, за които му бе казала. Не обичаше да лъже Алън — според разбиранията й любовта и лъжата рядко вървяха ръка за ръка и никога за дълго — но бе прекарала толкова време сама, че част от нея все още се плашеше от непрекъснатата му грижовност. Вярваше му, но я беше страх да му се довери.

Той ставаше все по-настойчив за клиниката в Майо, а тя знаеше, че ако разбере колко я боли този път, ще стане още по-настоятелен. Не искаше проклетите й ръце да станат основната тема в любовта им… а и се страхуваше от онова, което можеха да покажат изследванията в Майо. Щеше да преживее с болката, но със сигурност нямаше да може да живее без надежда.

— Ще извадиш ли картофите от фурната? — понита го тя. — Искам да се обадя на Нети, преди да седнем да вечеряме?

— Какво й е?

— Коремни болки. Не дойде на работа днес. Искам да се уверя, че не е грип. Розали каза, че напоследък доста хора са се разболели, а Нети изпитва ужас от лекари.

А Алън, който познаваше Поли Чалмърс, повече отколкото тя можеше да предположи си помисли: „Виж ти кой го казва.“

Беше полицай и макар че не бе на работа, не можеше да остави навика си да наблюдава на бюрото в кабинета. Беше му се превърнал в инстинкт, от който отдавна не се опитваше да се отърве. Ако бе малко по-наблюдателен през последните три месеца от живота на Ани, тя и Тод можеше да са живи и досега.

Бе забелязал ръкавиците, когато Поли дойде да го посрещне. Бе отбелязал факта, че ги свали със зъби, вместо да ги изхлузи една по една с ръце. Видя я как сложи пилетата в чинията и не пропусна прикритата гримаса която изкриви лицето й, когато вдигна чинията, за да я пъхне във фурната. Все лоши признаци. Той застана на вратата между кухнята и хола, за да види как ще набере телефона на Нети. Това бе най-точната скала за измерване на болката й. Слава Богу, признаците този път бяха добри. Или поне така му се стори.

Тя набра телефона бързо и уверено. Но понеже беше далеч, Алън не успя да забележи, че този и всички останали апарати в къщата бяха сменени с нови, с по-големи клавиши. Той се върна в кухнята и нададе ухо на разговора.

— Здравей, Нети!… Вече почти се бях отказала. Събудих ли те?… Да… А-ха… Е, как е?… А, добре. Притеснявах се за теб… Не, имам всичко за вечеря. Алън донесе печено пиле от „Клъв-клъв“… Да, наистина.

Алън извади едно плато от шкафовете на кухненския плот и се замисли: „Лъже ме за ръцете. Независимо колко добре се оправя с телефона, болките са като преди, а може би и по-силни.“

Мисълта, че тя го лъже, не го тревожеше. Неговото мнение за лъжата бе далеч по-либерално от нейното. Ето да вземем детето например. Беше го родила в началото на 1971, около седем месеца след като напусна Касъл Рок. Бе казала на Алън, че бебето — момченце, което нарекла Келтън — починало в Денвър на три месеца. Синдром на внезапната смърт — СВС, най-големият кошмар за младите майки. Историята изглеждаше напълно достоверна и Алън нямаше основание да се съмнява, че Келтън Чалмърс наистина бе мъртъв. Но версията на Поли имаше един-единствен проблем — не беше вярна. Той беше полицай и веднага усещаше лъжите.

(с изключение на тези на Ани)

„Да — помисли си той. — С изключение на лъжите на Ани. Забележката ти е отразена в протокола.“

Как бе разбрал, че Поли го лъже. По трепването на миглите й? По прекалено директния й, прекалено вторачен поглед? По начина, по който непрекъснато опипваше лявото си ухо? По това, че непрекъснато кръстосваше краката си?

Не, по нито една от тези наивни уловки. Винаги, когато го лъжеха, в главата му светваше лампичка, както светва детекторът на някое летище, когато човек с метална плочка в черепа мине отдолу.

Лъжата не го ядосваше, нито го притесняваше. Някои лъжат от скрупули, други от болка, трети, просто защото мисълта да говорят истината им е чужда. Но има и такива, които лъжат, защото чакат да дойде време да кажат истината. Алън смяташе, че лъжата на Поли за Келтън бе от последния вид, и бе съгласен да чака. След време тя щеше да се реши да му разкрие тайните си. Той не бързаше за никъде.

Да не бързаш за никъде — самата мисъл изглеждаше лукс.

Гласът й — богат, спокоен и внимателен — също бе лукс за него. Той все още не бе преодолял чувството за вина от това, че е тук, че знае къде стоят всички съдинки в кухнята, в кое шкафче в спалнята държи найлоновите си чорапи или къде свършва отпечатъкът от банския костюм по тялото й, но нищо нямаше значение, когато чуваше гласа й. Имаше едно-единствено нещо, което наистина бе от значение —