си. В късната есен на 1989 година аферата Бомонт бе станала за него една черна дупка. Имаше дни, в които той се замисляше върху най-обикновени неща от ежедневието, съмнявайки се, че наистина са се случили. Имаше нощи, в които лежеше с отворени очи, докато небето порозовееше на изток, страхувайки се, че като заспи, кошмарът ще дойде отново — черен автомобил, който връхлита върху него, с деградирал тип зад волана н лепенка „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“ на задната броня. По онова време дори невинно врабче, кацнало на парапета на балкона, караше Алън да изтръпва от ужас.
Ако сега го питате, сигурно ще ви каже: „Когато се разболя Ани, не бях на себе си.“
Но не ставаше дума за това — дълбоко в душата си той отчаяно се бореше да запази разсъдъка си.
„ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“. Колко пъти бе виждал този надпис пред очите си! Колко пъти се бе стряскал от него! От него и от врабчетата.
Алън не беше на себе си и в онзи мартенски ден, когато Ани и Тод се качиха в стария скаут, който използваха за извънградските разходки, и тръгнаха към Хемпхил Маркет. Впоследствие стотици пъти се бе връщал на всяка подробност от поведението й онази сутрин, но не можа да открие нищо необикновено, нищо, което да му подскаже какво предстои. Беше в кабинета си, когато излязоха, видя ги през прозореца над бюрото и им помаха за довиждане. Тод отвърна на поздрава и се качи в колата. За последен път ги видя живи. Три мили по-долу, на шосе 117, на по-малко от миля от Хемпхил Маркет, колата бе излязла от пътя с бясна скорост и се бе блъснала в крайпътно дърво. Разследвайки злополуката, щатската полиция бе установила, че Ани, иначе внимателен шофьор, се е движила поне със седемдесет мили в час. Тод бе сложил колана си. Ани — не. Когато излетяла през стъклото, оставяйки единия крак и половината си ръка в купето, тя вероятно вече е била мъртва. Тод сигурно още щеше да е жив, ако резервоарът не се бе взривил от удара. Това тормозеше Алън най-много от всичко. Мисълта, че неговият десетгодишен син, който водеше рубрика за забавна астрология в училищния вестник и живееше за Малката Лига, можеше още да е жив, мисълта, че е изгорял като факел, мъчейки се да откопчае колана си, направо го съсипваше.
Направиха аутопсия. Тя установи наличието на тумор в мозъка — малък, както впоследствие му каза доктор Ван Ален, с размерите на лешник. Но макар Рей да премълча факта, че е било напълно възможно туморът да се изреже, стига да е бил открит навреме, Алън го разбра по очите му. Ван Ален предположи, че Ани е получила сърдечен удар, който би им разкрил същината на проблема, ако бе дошъл в друго време. Той каза на Алън, че вероятно, когато ударът е разтърсил тялото й, тя инстинктивно е натиснала педала на газта и е изгубила контрол над автомобила. Всичко това съвсем не бе разказано по собствено желание. Той безпощадно разпита доктора за най-малките подробности и когато Рей се убеди, че въпреки мъката приятелят му твърдо е решил да разнищи всичко, просто му каза истината. Или поне онази част от нея, която можеше да предугади човек, без да е свидетел на катастрофата.
— Моля те! — бе казал Рей, докосвайки състрадателно ръката му. — Катастрофата наистина е ужасна, но ти просто нищо не можеш да промениш. Трябва да го превъзмогнеш. Имаш друг син и той има нужда от теб, точно както и ти от него. Трябва да превъзмогнеш мъката и да продължиш да живееш.
И Алън наистина се опита. Необяснимият ужас, който бе изпитвал около случая с Тед Бомонт, постепенно започна да избледнява, и той направи всичко, което бе по силите му, да подреди живота си отново — вдовец, провинциален полицай, баща на момче, което растеше твърде бързо и все повече се отдалечаваше от него. Не заради Поли, а заради злополуката. Заради тази зловеща травма:
Въпреки всичко двамата събраха сили и започнаха да сглобяват живота си. Сглобяваха го и досега. Мъката постепенно отминаваше, но… две неща, изглежда, никога нямаше да си отидат.
Първото бе огромният флакон аналгин, останал почти празен за по-малко от седмица, а второто — фактът, че Ани не бе сложила предпазния си колан.
А
След триседмична агония и безсъние Алън в края на краищата си насрочи среща с невролог в Портланд, съзнавайки колко безполезно е това, след като трагедията вече се е случила. Но все пак отиде — лекарят може би щеше да даде отговор на въпросите, които не му даваха мира, а и се бе уморил да вади с ченгел думите от устата на Ван Ален. Името на доктора бе Скоупс и за пръв път в живота си Алън се скри зад професията си — каза му, че въпросите са свързани с полицейско разследване.
Скоупс потвърди подозренията му.
— Да, хората, страдащи от тумор в мозъка, понякога изпадат в моментна неадекватност, която нерядко предизвиква склонност към самоубийство. Когато човек с мозъчен тумор се самоубие, той винаги взима решението импулсивно, без почти да се колебае.
— Случва ли се такива хора да вземат някого със себе си? — попита Алън.
Докторът седеше зад бюрото си, облегнат назад в стола, с ръце кръстосани зад врата и не можеше да види ръцете на Алън, които бяха посинели от стискане.
— О, да — отвърна той. — Това съвсем не е необичайно. Мозъчните тумори често предизвикват реакции, които лаиците биха нарекли психоза. Едното обяснение е желанието болния да сподели страданието си с някого, когото обича или пък с целия свят, а другото — тревогата му, че неговите близки няма да могат да живеят без него.
Скоупс спомена за Чарлз Уитман — скаутът, който се бе качил на върха на Тексак Тауьр и бе убил повече от двадесет души, преди да сложи край на живота си, и за една помощник-учителка от Илинойс, която убила част от учениците си, след което се прибрала вкъщи и се застреляла. И в двата случая аутопсията установила наличието на тумор.
Изобщо подобно поведение можело да се нарече нормално за такова заболяване, но все пак не се срещало често. Туморите имали странна, дори необяснима симптоматика, а понякога дори нямали външно изражение, така че било почти невъзможно да се каже със сигурност.
Добър съвет, но как да го следва човек, като знае за аналгина и за предпазния колан.
Именно коланът непрекъснато витаеше в съзнанието на Алън като черен облак, който просто не иска да се разнесе. Тя
Но дори и сега, докато лежеше в леглото на Поли, той все още нямаше сили да последва съвета на доктор Скоупс. В мислите си неизменно се връщаше към случилото се отново и отново като пале, което дъвче до полуда парче стара и прокъсана кожа.
А там го спохождаше все една и съща картина — кошмар, който всъщност го накара да отиде при Поли Чалмърс, защото именно тя бе жената, с която Ани беше най-близка в града. И като се има предвид аферата Бомонт, въздействието, което тя бе оказала върху Алън, Поли сигурно е била много по-съпричастна към страданието на Ани в последните месеци от живота й.
Алън непрекъснато виждаше пред очите си как Ани откопчава колана си, натиска педала на газта до последно, пуска волана, за да освободи ръцете си.
Да ги освободи, за да откопчае и колана на Тод.
Това виждаше той. Виждаше колата, която лети със седемдесет мили в час и завива към дърветата под натежалото от дъжд мартенско небе. Виждаше Ани, която се мъчи да откопчае колана на Тод, и Тод, който пищи от страх и се бори с ръцете й. Виждаше лицето й, превърнало се в зловеща маска, и това на Тод, вцепенено от ужас. Понякога се будеше нощем, плувнал в пот, а в ушите му звучеше пронизителният писък на детето:
Затова един ден отиде при Поли малко преди тя да затвори и я помоли да дойде в дома му за едно питие, или пък ако се притеснява, да му позволи той да отиде у тях.
Когато двамата седнаха в неговата кухня, с чаша чай в ръка, започна бавно и трудно да й разказва за кошмарите си.
— Трябва да разбера, ако е възможно, дали е имала пристъпи на депресия, за които не знам или които не съм забелязал. Трябва да разбера дали… — подхвана и спря безпомощно.
