възвърна чувствителността си — сякаш нечия нежна, но настоятелна ръка докосна една по една струните, които го свързваха с душата му. В гърлото му нахлу топлина и едва не го задуши. Лицето му пламна. Очите му се изпълниха със сълзи; Поли Чалмърс се раздвои, разтрои и накрая се разпадна на множество кристалчета от светлина. Гърдите му се надигнаха, но дробовете сякаш не намираха въздух. Ръката му се измъкна с онази удивителна бързина и похлупи нейната — болката й сигурно бе нечовешка, но тя не издаде нито звук.
—
— Знам, знам — каза спокойно Поли. — Затова и се самоизмъчваш така.
Той започна да плаче. Ал бе плакал всяка нощ в продължение на две седмици и Алън бе до него да държи ръката му и да го успокоява, доколкото може. Но той самият не бе плакал досега. Сълзите рукнаха от очите му и го завладяха, а нямаше сили нито да ги спре, нито да ги сдържи. Просто не можеше да ограничи мъката си. И най-сетне с неосъзнато облекчение установи, че дори няма желание да го прави.
Той бутна чашата с чай, чу я как се разби на парчета в някакъв друг свят, положи пламналата си, изстрадала глава на масата и зарида.
По едно време усети хладните й, обезформени ръце да вдигат главата му и да я поставят в скута й, отпусна се и дълго, дълго плака.
8
Ръката й се плъзна по гърдите му. Алън я премести внимателно, съзнавайки, че дори съвсем леко да я стисне, Поли веднага ще се събуди. Загледан в тавана, той се замисли дали тя не бе провокирала съзнателно тъгата му в онзи ден. Реши, че най-вероятно това е била целта й. Интуитивно бе разбрала, че той много повече има нужда да излее мъката си, отколкото да получи отговори, които така или иначе едва ли щеше да намери при нея.
Това бе началото на техните отношения, макар да не го възприемаше като начало, а по-скоро като край на нещо. От онази вечер до деня, в който събра достатъчно кураж да я покани на вечеря, Алън често мислеше за ясните й сини очи и за усещането, което предизвикваше ръката й, легнала върху неговата. Сещаше се за деликатната упоритост, с която го бе накарала да се замисли върху неща, незабелязани и недооценени преди. През това време той се опита да осмисли смъртта на Ани от друг аспект. След като преградата между него и скръбта му бе премахната, това му се отдаваше по-лесно. Сред всичките му чувства най-много го тормозеше гневът, който изпита към нея за това, че е скрила болест, която можеше да бъде излекувана… и за това, че бе взела сина им със себе си. Беше споделил тези свои чувства с Поли през една хладна и дъждовна априлска вечер.
— Вече не мислиш за самоубийство, а за убийство — каза му тя. — Затова е и този гняв.
Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя се наведе над масата и сложи възлестия си показалец на устните му.
— Млъкни малко.
Жестът толкова го изненада, че той наистина млъкна.
— Алън — каза му тя, — няма да те разпъвам на кръст този път. Отдавна излизам с теб и ми е твърде приятно, за да се правя на съдник. Но хората не се ядосват на онези които са станали жертва на злополука, освен ако тя не е станала поради грубо нехайство. Ако Ани и Тод бяха загинали, защото спирачките на колата са отказали, щеше да се обвиняваш за това, че не си ги проверил, когато е трябвало, или пък щеше да дадеш под съд Сони Джакет за това, че не си е свършил работата, но нямаше да виниш Ани, нали така?
— Предполагам.
— Не предполагай, сигурна съм, че е така. Може би наистина се е случило нещо непредвидено, Алън. Знаеш, че е възможно да е получила сърдечен удар, докато е шофирала, защото доктор Ван Ален ти го каза. Но замислял ли си се, че може да е завила рязко, за да избегне някой елен? Замислял ли си се, че може да е нещо съвсем прозаично?
Да, беше се замислял. За елен, за птица, дори за насрещно движеща се кола, която ненадейно е влязла в нейната лента.
— Да, но колана.
— О, стига с тоя колан, Алън! — възкликна тя с такава разпаленост, че някои от посетителите в ресторанта извърнаха глави и ги погледнаха. — Може би е имала главоболие и затова е забравила за колана, но това не означава, че нарочно е ударила колата. Освен това главоболието обяснява защо коланът на Тод все пак е бил сложен. И все пак не е там въпросът.
— А къде е тогава?
— В това, че има твърде много „но“ и „ако“, за да се оправдае гнева ти към Ани. А дори и най-ужасните неща, които подозираш, да са верни, ти никога няма да го разбереш със сигурност, нали така?
— Да.
— Послушай ме… — каза и се вгледа в него. Очите й бяха по-тъмни на фона на свещта, която гореше на масата между тях. — Туморът също е вид злополука. Няма умисъл, Алън, няма — как му казвате във вашия бранш? — извършител. Докато не се примириш с това, нямаш шанс.
— Шанс за какво?
— Шанс за нас двамата — отвърна спокойно тя. — Харесваш ми много, Алън. Все още съм млада и мога да рискувам, но съм твърде стара, за да преживея разочароване от това, че съм дала свобода на чувствата си. А аз няма им дам тази свобода, докато не се уверя, че си престанал да се ровиш в праха на Ани и Тод.
Той я гледаше, неспособен да промълви. Тя седеше срещу него на масата и пламъкът от свещта хвърляше златисти отблясъци по гладкото й лице. Навън вятърът свиреше под стрехите.
— Много ли казах, Алън? — попита. — Ако смяташ, че съм отишла твърде далеч, моля те да ме отведеш вкъщи. Мразя да изпадам в неловки ситуации почти толкова, колкото мразя и да скривам чувствата си.
Той се протегна през масата и леко докосна ръката й.
— Не, не си казала много. Приятно ми е да те слушам, Поли.
Тя се усмихна и цялото й лице се озари.
— Значи все пак имаш шанс.
Така започна всичко между тях. Не се чувстваха виновни за това, че се виждат, но бяха осъзнали необходимостта да бъдат внимателни. Не само защото живееха в малко градче, където той работеше на изборна длъжност, а тя имаше нужда от одобрението на обществото, за да върви бизнесът й, а защото и двамата си даваха ясна сметка, че имат пълното основание да изпитват вина. И двамата бяха достатъчно млади, за да опитат отново, но бяха и прекалено възрастни, за да бъдат безразсъдни. Просто трябваше да проявят предпазливост.
А после, през май, той за пръв път спа с нея. Тя му разказа за живота си между заминаването и завръщането в Касъл Рок — история, на която не повярва съвсем и която бе убеден, че тя отново ще му разкаже някога, без да го гледа прекалено директно в очите и без да пипа непрекъснато лявото си ухо. Той си даде сметка какви усилия й бе коствало да му каже и бе доволен да изчака, за да чуе останалото.
Но малко или не, то бе напълно достатъчно, за да с влюби в нея още преди да свърши дългото лято на Мейн.
Сега, загледан в тавана на спалнята й, Алън се замиел дали не е време отново да й поговори за брак. Беше се опитал веднъж през август, но тя пак бе сложила пръст на устните му. Вероятно…
Ала нишката на мислите му започна да се къса и той неусетно заспа.
9
В съня си Алън пазаруваше в някакъв огромен магазин, Разхождаше се между рафтове, толкова дълги, че краят им се губеше в далечината. В магазина имаше всичко, което той някога бе искал, но не бе имал възможност да си позволи — часовник, устойчив на налягане, осеммилиметрова камера от „Бел-енд-Хауьл“,
